— Там ли си?
— Да.
— Прощавай. Не исках да започвам по този начин.
— Не забравяй — припомних му аз, — че ти ме помоли да дойда.
— Знам. И съм ти благодарен.
— Мога да ти помогна само ако ми обясниш защо ме повика.
— Това после. Все още не искам да говоря за това.
— А за какво?
— За други неща. Неща, които са се случили.
— Слушам.
— Защото не искам да ме мразиш. Разбираш ли?
— Аз не те мразя. Имаше един момент, в който те мразех, но вече ми мина.
— Днес е последният ми ден. И аз трябва да съм сигурен.
— Тук ли се криеше през цялото това време?
— Доколкото си спомням, пристигнах тук преди около две години.
— А преди това?
— Тук-там. Онзи беше по петите ми и аз трябваше да бъда непрекъснато в движение. Пътуването взе да ми харесва, придобих вкус към него. Оказа се доста по-различно от това, което очаквах. Първоначалният ми план беше да стоя на едно място и да оставя времето да тече покрай мен.
— За Куин ли говориш?
— Да. За частния детектив.
— Той намери ли те?
— На два пъти. Веднъж в Ню Йорк. Втория път някъде из Юга.
— Тогава той защо излъга?
— Защото го заплаших, че ще го убия. Знаеше какво го очаква, ако някой разбере.
— Нали знаеш, че той изчезна. Не можах никъде да го открия. Нито следа от него.
— Скрил се е някъде. Това не е важно.
— Как успя да се отървеш от него?
— Обърнах всичко наопаки. Той смяташе, че ме следи, а всъщност аз следях него. Откри ме в Ню Йорк, разбира се, но аз му се изплъзнах — измъкнах се направо от ръцете му. След това всичко беше като на игра. Подмамих го, като навсякъде оставях следи специално за него, така че беше невъзможно да не ме намери. Но през цялото време го наблюдавах и когато моментът настъпи, съвсем малко му помогнах, за да влезе право в капана ми.
— Много умно.
— Не. Беше глупаво. Но нямах избор. Трябваше да постъпя така, иначе щяха да ме върнат обратно, което означаваше да ме третират като луд. Намразих се заради това. В края на краищата той си вършеше работата и дори ми дожаля за него. Съжалението ме отвращава, особено когато е в мен самия.
— И после?
— Не можех да бъда сигурен дали номерът ми е минал. Мислех, че Куин може отново да се окаже в положението на мой преследвач. Затова не спирах, продължавах да се движа от място на място, дори и тогава, когато това съвсем не беше необходимо. Изгубих цяла година по този начин.
— Къде беше?
— На юг, после на югозапад. Предпочитах топлите места. Много пътувах пеш, нали разбираш, спях на открито, гледах да избягвам местата с много хора. Страната е огромна, нали знаеш. Човек се обърква. По едно време, така се случи, че останах цели два месеца насред пустинята. После пък живях в една барака край резервата Хопи в Аризона. Индианците свикаха племенен съвет, преди да ми разрешат да остана там.
— Измисляш си.
— Не те карам да ми вярваш. Разказвам ти какво се е случило, това е всичко. А ти си мисли каквото искаш.
— И после?
— После се озовах в Ню Мексико. Един ден влязох в някакво крайпътно заведение да хапна. На бара имаше забравен вестник. Зачетох го. И тогава научих, че моя книга е била публикувана.
— Беше ли изненадан?
— Това не е думата, която бих използвал.
— Коя тогава?
— Не знам. По-скоро сърдит. Разстроен.
— Не разбирам.
— Разсърдих се, защото книгата е боклук.
— Писателите не умеят сами да преценяват творчеството си.
— Не, книгата си е боклук, повярвай ми. Всичко, което съм написал, е боклук.
— Тогава защо не го унищожи?
— Бях твърде привързан към книгите си. Но това съвсем не значи, че те са добри. И бебето е привързано към своето аки, но на това никой не обръща внимание. Това си е лично негова работа.
— Тогава защо си накарал Софи да обещае, че ще ми покаже творчеството ти?
— За да я успокоя. Но ти вече знаеш всичко това. Отдавна си го разбрал. Това бе моето оправдание. А истинският ми аргумент бе да й намеря нов съпруг.