— Номерът ти мина.
— Трябваше да мине. Не се спрях на кой да е, нали знаеш.
— А ръкописите?
— Смятах, че ще ги изхвърлиш. Никога не ми е минавало през ум, че някой може да ги вземе насериозно.
— И какво направи, след като разбра, че книгата ти е излязла?
— Върнах се в Ню Йорк. Разбира се, това беше глупост, но аз не бях на себе си, не разсъждавах много трезво. Книгата ме бе вкарала в капана на собственото ми минало, нали разбираш, и аз трябваше наново да започна борбата си с него. Веднъж публикувана, книгата отрязваше пътя ми назад.
— Мислех, че си мъртъв.
— Така и трябваше да мислиш. Ако не друго, това поне ми послужи за доказателство, че Куин вече не представлява никакъв проблем. Но новият проблем се оказа много по-лош. И точно тогава седнах да ти напиша писмото.
— Много гадно от твоя страна.
— Бях ти се ядосал. Исках да страдаш, да живееш с нещата, с които трябваше да живея и аз. В мига, в който го пуснах в пощенската кутия, вече съжалих.
— Твърде късно.
— Да. Твърде късно.
— Колко време остана в Ню Йорк?
— Не си спомням точно. Шест или осем месеца.
— Как преживяваше? Как изкарваше пари, за да живееш?
— Крадях.
— Защо не казваш истината?
— Правя каквото мога. Казвам ти всичко, което мога да ти кажа.
— С какво друго се занимаваше в Ню Йорк?
— Следях те. Следях теб и Софи, и бебето. Дори известно време живях на открито пред блока ви. Цели три седмици, че не беше ли и месец. Преследвах те на всяка крачка. Веднъж или два пъти се блъснах в теб на улицата и те погледнах право в очите. Но ти не ме забеляза. Беше фантастично — това, че не ме забеляза.
— Измисляш си.
— Сигурно много съм се променил.
— Никой не може да се промени чак толкова.
— Мисля, че все нещо е останало от предишния ми външен вид, колкото за да ме разпознае човек. Но ти извади късмет. Ако нещо се беше случило, сигурно щях да те убия. През цялото време в Ню Йорк бях изпълнен с убийствени мисли. Лоша работа. Бях обзет от някакъв ужас.
— Какво всъщност те спря?
— Намерих сили да се махна.
— Колко благородно от твоя страна.
— Не се защитавам. Просто ти казвам, какво се случи.
— И после?
— Качих се на един кораб и изчезнах. Все още пазех моряшката си карта и тръгнах с гръцки товарен кораб. Беше отвратително, истински отвратително от началото до края. Но аз си го заслужавах, пък и точно това исках. Корабът пътува къде ли не — Индия, Япония, по целия свят. Не слязох от него нито веднъж. Всеки път, когато акостирахме в някое пристанище, аз се заключвах в каютата си. Така прекарах две години — без да виждам нищо, без да правя нищо, живеех като мъртвец.
— Докато аз се опитвах да пиша биографията ти.
— С това ли се занимаваше?
— Май че с това.
— Голяма грешка.
— Не е нужно да ми казваш. Открих го и сам.
— Един ден корабът спря в Бостън и аз реших да сляза на брега. Бях спестил огромна сума пари, повече отколкото ми трябваха, за да купя тази къща. Оттогава живея тук.
— Какво име използва?
— Хенри Дарк. Ала никой не знае кой съм. Никога не излизам. Една жена идва два пъти в седмицата и ми носи всичко, от което имам нужда, но аз не я виждам. Оставям й бележка пред стълбата, заедно с парите, които й дължа. Просто и ефикасно споразумение. От две години насам ти си първият човек, с когото говоря.
— Мислиш ли, че може да не си с всичкия си?
— Знам, че така ти изглежда — но аз съм с всичкия си, повярвай ми. Дори не ми се говори за това. Онова, което ми е нужно, е много различно от онова, което е нужно на други хора.
— Тази къща не е ли малко голяма за един човек?
— Твърде голяма. Откакто съм се пренесъл, не съм мръдвал от партера.
— Тогава защо я купи?
— Не струваше почти нищо. Пък и името на улицата ми харесва. Просто ми импонира.
— Говориш за площад „Колумб“, така ли?
— Да.
— Не разбирам.
— Струваше ми се като добра поличба. Връщам се в Америка и намирам къща на улица, която носи името на Колумб. В това има логика.
— И тук е мястото, където възнамеряваш да умреш.
— Точно така.
— В първото ти писмо пишеше седем години. Остава ти още една година.
— Но аз вече доказах пред себе си това, което трябваше да докажа. Няма смисъл да продължавам. Уморен съм. Стига ми толкова.