— Да не би да си ме помолил да дойда, защото си очаквал, че ще те спра.
— Не. Съвсем не. Нищо не очаквам от теб.
— Тогава какво искаш?
— Трябва да ти дам нещо. В един момент разбрах, че ти дължа обяснение за това, което направих. Длъжен бях поне да опитам. През последните шест месеца се мъча да го опиша на хартия.
— Мислех, че завинаги си се отказал от писането.
— Това е друго. Няма връзка с предишното писане.
— И къде е сега?
— Зад теб. На пода в дрешника под стълбата. Една червена тетрадка.
Обърнах се, отворих вратата на дрешника и взех тетрадката. Обикновена тетрадка от двеста листа с прави редове и спирала. Погледнах набързо съдържанието и видях, че всички страници са изписани: същия познат почерк, същото черно мастило, същите дребни букви. Изправих се и се върнах при процепа на вратата.
— Сега какво? — попитах.
— Вземи я със себе си у дома. Изчети я.
— А ако не мога?
— Тогава я запази за момчето. Може да пожелае да я види, след като порасне.
— Мисля, че нямаш право да искаш това от мен.
— Той е мой син.
— Не, не е. Той е мой син.
— Няма да настоявам. Тогава прочети я сам. Тя и без това е написана за теб.
— А Софи?
— Не. Не бива да й казваш.
— Това е нещо, което никога няма да разбера.
— Софи ли?
— Как можа да я напуснеш по този начин? Какво толкова ти е направила?
— Нищо. Вината не е нейна. Това поне би трябвало да си го разбрал. Работата е, че аз просто не съм устроен да живея като другите хора.
— А как си устроен да живееш?
— Всичко това ще намериш в тетрадката. Каквото и да кажа сега, то само ще изкриви истината.
— Има ли да ми казваш нещо друго?
— Не, мисля, че не. Май че това е краят.
— Според мен, не ти стиска да ме застреляш. Ако сега разбия вратата, нищо няма да направиш.
— Само не опитвай. Ще си отидеш за едното нищо.
— Ще ти изтръгна пистолета от ръцете и ще те просна в безсъзнание на пода.
— Какво ти безсъзнание, та аз съм вече мъртъв. Преди няколко часа глътнах отрова.
— Не ти вярвам.
— Ти въобще не можеш да знаеш кое е истина и кое не. И никога няма да можеш.
— Ще се обадя в полицията. Те ще изкъртят вратата и насила ще те откарат в болницата.
— Само едно шукване и си пускам куршума в главата. Няма да ти дам ти да спечелиш.
— Толкова силно ли те изкушава смъртта?
— Вече толкова дълго живея с нея, че тя е единственото нещо, което ми е останало.
Повече не знаех какво да кажа. Фаншо ме бе използвал и като слушах дишането му от другата страна на вратата, чувствах се сякаш някой изсмуква живота от тялото ми.
— Ти си глупак — обадих се, като не успях да измисля нищо друго. — Ти си глупак и си заслужаваш смъртта. — След това, обзет от собствената си слабост и глупост, започнах да удрям по вратата като разплакано дете, което се тресе от сълзи.
— По-добре си върви — рече Фаншо. — Стига сме протакали.
— Не искам да си вървя — отвърнах. — Имаме още много неща, за които трябва да си поговорим.
— Не, нямаме. Всичко свърши. Вземи тетрадката и се връщай в Ню Йорк. Само това искам от теб.
Бях толкова изтощен, че в един миг помислих, че припадам. Пред очите ми причерня, сграбчих дръжката на вратата, за да се подпра, и напрегнах сили, за да запазя съзнание. След това обаче не си спомням какво се е случило. Намерих се отвън, пред къщата, в едната ми ръка чадъра, в другата — червената тетрадка. Дъждът беше спрял, но въздухът бе все още влажен. Усещах влагата в дробовете си. Огромен камион прогърмя край мен, загледах се в червените му стопове, докато се скриха от очите ми. Беше се свечерило. Тръгнах да се отдалечавам от къщата, като механично поставях единия си крак пред другия, неспособен да се концентрирам дори в посоката. Мисля, че паднах един или два пъти. После си спомням, че застанах на един ъгъл и се опитах да взема такси, но нито една кола не спря. Малко по-късно чадърът се изплъзна от ръката ми и тупна в близката локва. Не си направих труда да го вдигна.
Току-що бе ударил седем часът, когато пристигнах на Южната гара. Влакът за Ню Йорк бе отпътувал преди петнайсет минути, а следващият бе чак в осем и половина. Седнах на една от дървените пейки и сложих червената тетрадка в скута си. Влязоха още закъснели пътници; един мъж бършеше мраморния под с мокър парцал; заслушах се в разговора на двама мъже зад мен — говореха за „Ред сокс“. След като в продължение на десет минути се борех с желанието си, най-накрая не издържах и отворих тетрадката. Четох без прекъсване цял час, като обръщах страниците ту напред, ту назад, опитвайки се да разбера смисъла на написаното от Фаншо. И сега, ако не казвам нищо за прочетеното, то е, защото не успях да разбера почти нищо. Всичките думи ми бяха познати, но бяха съчетани странно, сякаш крайната им цел е била взаимно да се унищожат. Не мога да го изразя по друг начин. Всяко изречение обезсмисляше предишното, всеки абзац правеше следващия невъзможен. Колко странно тогава, че при прочита на тази тетрадка те обзема някакво просветление, сякаш всичко вече ти е ясно. Сякаш Фаншо е знаел, че последната му творба е трябвало да разруши всяка предварителна представа, която съм могъл да имам за нея. Това не бяха думи на човек, който съжалява за нещо. Беше отговорил на въпросите с нови въпроси, при което всичко си оставаше отворено, недовършено, нещо, което може да се подхване отначало. Изгубих се още при първата дума и оттам нататък можех да се придвижвам само пипнешком, спъвайки се в тъмнината, заслепен от написаната за мен книга. И въпреки това под объркването усещах, че има нещо преднамерено и изпипано до съвършенство, като че в края единственото нещо, което истински е желаел, е било да се провали, дори с цената да измени на себе си. Разбира се, може и да греша. Почти не бях в състояние да чета и е твърде възможно да бъркам в преценката си. Но бях там, изчетох онези думи със собствените си очи и все пак ми е трудно да повярвам в това, което казвам.