5
На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?
След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“
Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.
По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:
— Братче, видя ли мача тази вечер?
— Не успях. Какво стана?
— А ти как мислиш?
В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.
Барманът поклати глава.
— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.
— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.
— Ама виж го Фостър — обади се барманът.
— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.