— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.
— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.
— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.
— Така де — кимна му Куин.
След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.
Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.
Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.
Лицето на Стилман. Или по-скоро лицето на Стилман, каквото е било преди двайсет години. Не знам дали ще има нещо общо с утрешното лице. Сигурно е обаче, че не е лице на луд човек. Дали това може да бъде основателно доказателство? На мен поне лицето ми изглежда благо, да не кажа направо приятно. Около устата чертите са нежни. Няма съмнение, че очите са сини, и то воднистосини. Рядка коса още тогава, вероятно вече я няма, а онова, което е останало, сигурно е прошарено или съвсем побеляло. Съзерцателен тип, несъмнено силно раздразнителен, нищо чудно да заеква, или пък с мъка да удържа потока от думи, непрекъснато напиращи в него.
Малкият Питър. Трябва ли да си го представя или да се доверя на разказаното. Мракът. Да си представя как аз съм в онази стая и пищя. Не ми се ще. Дори не мисля, че искам да го разбера. С каква цел? В края на краищата това не е приказка. Това е факт — нещо, което се е случило в света, а аз просто трябва да си свърша работата, не кой знае каква, но работа, която вече приех. Ако няма допълнителни усложнения, всичко би трябвало да бъде просто. Не са ме наели да разбирам, а да действам. Това е нещо ново. Трябва да го запомня, на всяка цена.
И все пак какво казваше Дюпен на Едгар Алан По? „Съвпадение на интелектите на събеседника и неговия опонент.“ Тук това може да се отнася до Стилман старши. Което може би е дори по-лошо.