Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.
Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.
Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.
Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.
7
Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.
Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.