— Не е ли рисковано?
— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.
— И как по-точно ще стане това?
— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.
— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?
— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.
— Мистър Остър?
— Да?
— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.
— А какво съм в очите на мисис Стилман?
— Същото.
— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.
— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.
— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.
Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.
Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.
Но всичко бе въпрос на метод. Ако целта беше да разбере Стилман, да го опознае до такава степен, че да предвижда действията му, можеше да се каже, че напълно се е провалил. Беше започнал с ограничено количество факти: средата и професията на Стилман, затварянето на сина му, арестуването и влизането му в болница, един странен научен труд, написан, както се предполага, докато е бил все още с ума си, и преди всичко убедеността на Вирджиния Стилман, че сега ще се опита да навреди на сина си. Но фактите от миналото, изглежда, имаха малко общо с фактите от настоящето. Куин бе силно обезверен. Винаги бе смятал, че ключът към резултатната детективска работа е прецизното наблюдение на детайлите. Колкото по-прецизно, толкова по-добри резултати. Смисълът на тази постановка е, че човешкото поведение подлежи на тълкуване, че зад фасадата от необясними на пръв поглед жестове, тикове или безмълвие съществува последователност, порядък, мотивация. Куин се помъчи да осмисли тези повърхностни особености, но това не му помогна. Стилман продължаваше да бъде толкова непонятен за него, колкото и в първия ден на следенето. Известно време Куин бе живял живота на Стилман, бе крачил заедно с него, съзерцавал заедно с него и въпреки това единственото нещо, което усещаше, бе неговата непроницаемост. Вместо дистанцията помежду им да се скъси, старецът все повече му се изплъзваше, дори и когато стоеше пред очите му.
Без сам да разбира защо, Куин разлисти червената си тетрадка на нова страница и начерта малка карта на района, в който се подвизаваше Стилман.
После внимателно изчете записките си и с върха на писалката взе да очертава движението на Стилман през първия ден, в който бе започнал да си води дневник. Резултатът бе следният:
Куин остана удивен от точността, с която Стилман бе следвал периферията на района, като нито веднъж не бе влязъл навътре. Чертежът приличаше на карта на въображаем щат от Средния запад. С изключение на единайсетте пресечки по Бродуей в самото начало и серията завъртулки, които представляваха лъкатушениците на Стилман из Ривърсайд парк, картината напомняше правоъгълник. От друга страна, като се има предвид леко извиващата посока на нюйоркските улици, картината можеше да се възприеме и като нула или буквата „О“.
Куин премина на следващия ден, за да види какво ще се получи. Резултатът беше твърде различен.
Новата рисунка приличаше на птица, може би граблива, с разтворени криле, която спокойно кръжи във въздуха. В миг това тълкуване му се стори малко преувеличено. Тогава птицата изчезна и на нейно място останаха само две абстрактни форми, свързани с миниатюрен мост, който Стилман бе очертал, пресичайки Осемдесет и трета улица. Куин спря и се замисли какво всъщност върши. Занимава се с драскулки, безделничи или се опитва да открие нещо? Никакъв отговор не би го задоволил. Ако чисто и просто се опитваше да убие времето, защо бе избрал толкова мъчителен начин? Или объркването е парализирало мисълта му? От друга страна, ако не ставаше въпрос за чисто забавление, тогава за какво? Като че ли търсеше да открие някакъв знак. Следваше хаотичните движения на Стилман с надеждата да му подскажат обединителния аргумент на тяхната състоятелност. А това означаваше само едно нещо: той продължаваше да не вярва, че действията на Стилман са произволни. Искаше да види смисъла в тях, колкото и да е смътен. Но това, само по себе си, бе неприемливо, защото на свой ред означаваше, че Куин отрича фактите, което, и той добре го знаеше, беше най-лошото нещо за един детектив.