— Нов език ли казахте?
— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.
— А вашата работа?
— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.
— И какво правите с тези неща?
— Давам им имена.
— Имена ли?
— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.
— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?
— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.
— Бихте ли ми дали един пример?
— Да ви кажа някоя от моите думи ли?
— Да.
— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.
— Поверителна информация.
— Точно така. Строго поверителна.
— Съжалявам.
— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.
Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.