Днес трябваше да бъде един съдбовен ден и Куин най-добросъвестно си бе направил план за него. А сега целият му труд щеше да отиде напразно. Ядоса се, че сам не бе предвидил тази възможност.
Продължаваше да се колебае. Стоеше под чадъра си и наблюдаваше как малките фини капки дъжд се стичат по различни повърхности. Към единайсет часа в главата му взе да се оформя ново решение. След още половин час прекоси улицата, извървя около четирийсет крачки надолу по пресечката и влезе в хотела на Стилман. Лъхна го смрад на цигари и на препарат против хлебарки. Няколко от обитателите се бяха проснали в оранжевите пластмасови столове във фоайето, вероятно защото навън валеше и нямаше къде да скитосват. Мястото изглеждаше безутешно, преизподня на замрели мисли.
Висок негър седеше на регистрацията с навити ръкави. Беше подпрял главата си в едната ръка, а с другата прелистваше вестник, като почти не се спираше да прочете и дума. Виждаше се, че му е писнало.
— Може ли да оставя бележка за един от гостите на хотела? — попита Куин.
Мъжът лениво го изгледа, сякаш искаше да му каже с поглед да се изпарява.
— Бих искал да оставя бележка за един от вашите гости — повтори му Куин.
— Тук гости няма — отвърна му мъжът. — Ние ги наричаме посетители.
— Добре тогава, за един от вашите посетители. Искам да оставя бележка.
— И за кого по-точно, братче?
— Стилман. Питър Стилман.
Мъжът се престори, че мисли, после поклати глава.
— Не. Такъв тук няма.
— Имате ли книга, в която вписвате имената на вашите посетители?
— Да. Книга имаме, но тя е в сейфа.
— В сейфа ли? Но за какво говорите?
— Говоря за книгата, братче. Шефът винаги я държи под ключ в сейфа.
— И вие знаете ли комбинацията?
— Съжалявам. Само шефът я знае.
Куин въздъхна, бръкна в джоба си и извади една банкнота от пет долара. Плесна я пред негъра, но задържа ръката си отгоре.
— И сигурно нямате втори екземпляр от книгата, нали? — попита той.
— Може и да има — отвърна му мъжът. — Трябва да погледна в канцеларията.
Човекът вдигна вестника, който лежеше пред него. Отдолу беше книгата.
— Голям късмет извадих — каза Куин и вдигна дланта си от банкнотата.
— И аз — отвърна му мъжът, придърпа банкнотата, като я плъзна до ръба на дървения плот и тайно я пъхна в джоба си.
— Как викаш, че се казвал приятелят ти?
— Стилман. Възрастен човек с бяла коса.
— Оня с балтона?
— Същият.
— Ние му викаме „професора“.
— За същия става дума. В коя стая е? Дойде преди две седмици.
Негърът отвори дневника, заобръща страниците и проточи пръст по колоната от имена и числа.
— Стилман — каза той. — Стая 303. Но вече го няма.
— Какво?
— Напуснал е.
— Какво говорите?
— Слушай, братче, казвам ти какво пише тук. Снощи Стилман е напуснал хотела. Тръгнал си е.
— Това е невъзможно.
— Ти си говори квото си щеш, аз ти казвам к’во пише тук черно на бяло.
— Оставил ли е някакъв адрес?
— Майтапиш ли се?
— По кое време си е тръгнал?
— Трябва да питаш Луи, нощния пазач. Той идва към осем.
— Може ли да видя стаята?
— Съжалявам. Дадох я. Човекът е вече горе и спи.
— Как изглежда?
— Много искаш да знаеш за пет долара.
— Добре де — каза му Куин и отчаяно махна с ръка. — Карай!
Върна се в апартамента си целият прогизнал. Беше станал вир-вода въпреки чадъра. Край на предназначението му, каза си той наум. Край на значението на думите. Ядосано хвърли чадъра на пода в хола. Свали сакото си и го метна срещу стената. Навсякъде се разхвърчаха дъждовни пръски.