Отвори вратата на стълбището…
… и се озова очи в очи с една огромна мечка, изправена на задните си крака, която ревеше и замахваше с ноктестите си лапи към него.
Скофийлд скочи в изкопа на Х-релсовия път и изчака мечешкото семейство да се изниже покрай него — татко мечок, мама мечка и три малки мечета.
Николас Тейт не беше съвсем луд.
В комплекса наистина имаше мечки.
Татко мечок подуши колебливо въздуха и се отправи към другия край на подземната станция, следван от домочадието си.
Скофийлд ги изчака да се отдалечат на безопасно разстояние и се втурна към стълбището.
Дейв Феърфакс тракаше трескаво по клавиатурата на компютъра си.
След петминутна работа компютърът беше открил числото, което представляваше заключващия код на Обект 7Нелош прогрес всъщност. Имаше обаче един проблем.
Числото имаше 640 милиона цифри.
Той продължи да трака.
10:52
Скофийлд тичаше нагоре по стълбата, обгърнат от почти непрогледен мрак.
Опита се отново да се свърже с Гант.
— Лисица, тук Плашило. Чуваш ли ме? — прошепна. — Повтарям: Лисица, тук Плашило…
Никакъв отговор.
Подмина пожарната врата на ниво 5 — вратата, от чиято рамка бликаха тънки струи вода. След това стигна до ниво 4 и продължи нагоре.
Гант отново чу гласа. Звучеше кухо и отдалечено.
— … повтарям, Лисица, тук Плашило…
Плашилото…
Гласът идваше откъм слушалката, която в момента висеше на врата й. Похитителят беше свалил слушалката й.
Гант погледна завързаната си с лепенка високо горе лява китка.
Микрофонът на Секретната служба още беше там. Но нямаше как да го поднесе до устата си, а той работеше само когато се говореше отблизо.
Тя започна да почуква с пръст по микрофона.
Скофийлд стигна до вратата на ниво 2 и изведнъж се закова на място.
В ухото му звучеше някакво странно почукване.
Чук-чук-чуук. Чук-чуук-чук.
Дълги и къси сигнали.
Морзова азбука.
Съобщението беше „F-O-X. F-O-X…“8
— Лисица, ти ли си? Един сигнал за не, два за да.
Чук-чук.
Добре ли си?
Чук.
— Къде си? Номера на нивото.
Чук-чук-чук-чук.
10:53
Скофийлд нахлу през пожарната вратата на ниво 4 и огледа зоната за карантина през мерника на автомата.
Беше тъмно. Много тъмно.
В тази част на нивото нямаше никого — нито в камерата за обеззаразяване, нито в тестовите будки срещу нея, нито по висящите пътеки отгоре. Но плъзгащата се хоризонтална врата на пода — тази, която водеше към ниво 5 — все още зееше отворена.
През последните няколко часа нивото на водата в ниво 5 се беше повишило значително и вече наближаваше ниво 4. В квадратния отвор се плискаха мастиленосини вълни и шахтата приличаше на квадратен басейн.
Явно ниво 5 беше залято изцяло.
Скофийлд заобиколи басейна, но в същия миг нещо вътре изпляска. Той се обърна и насочи автомата, но каквото и да беше, беше изчезнало.
Не го интересуваше.
Потънал в мрак комплекс. Мечки по стълбите. Цезар и Логан също някъде наоколо. Вода навсякъде. Да не споменаваме разни оцелели затворници.
Той стигна до преградната стена, отвори вратата с дулото на автомата…
… и моментално видя Гант от другата страна на счупения Кевинов куб. Завързана с разперени ръце към някакъв идиотски стоманен кръст.
Взе разстоянието на няколко крачки и коленичи пред Гант.
Пусна автомата на земята, обгърна нежно главата й и без да се замисля, я целуна по устните.
В първия момент Гант се стресна, но после отвърна на целувката му.
След като се отдръпна, Скофийлд видя мъжете от двете й страни.
Първо видя изпадналия в безсъзнание Хагърти.
След това видя мъртвия полковник Харпър — розовото месо на обеленото му тяло, оголената опашна кост.
— Господи…
— По-бързо — каза Гант. — Нямаме никакво време. Той ще се върне всеки момент.
— Кой? — Скофийлд започна да размотава лепенката около гърлото й.
— Лусифър Лиъри.
— Ох, мамка му… — Скофийлд ускори движенията си. Лепенката на гърлото й падна. Той се зае с китките и…
Стените отекнаха от гръмовен удар.
Скофийлд и Гант вдигнаха очи към тавана.
— Самолетният елеватор… — каза Скофийлд.
— Сигурно е бил горе и сега се връща. Побързай…
Скофийлд продължи да размотава лепенката още по-бързо, но тя беше залепнала много здраво. Отлепяше се прекалено бавно…
Той се обърна, погледна парчетата от куба на Кевин, клекна и затърси някое по-остро. И тъкмо когато намери едно, Гант изкрещя: „Плашило!“ и той се изправи и се обърна…