Този метод явно изисква значителна мотивация. Как се мотивираш да пишеш?
Мотивацията не е проблем за мен. И аз като всички хора имам лоши дни (кой ли ги няма?), но те са редки. Обяснението е просто — обичам да пиша. Аз не съм типичният „измъчен“ писател, който кърши ръце над клавиатурата, скубе си косите и скърца със зъби от ужас при мисълта за следващото изречение. Обичам да пиша. Обичам да творя. И много обичам да претворявам на думи разни грандиозни динамични сцени. И тъй като всеки ден правя точно това, мотивацията идва сама. Виж, да се мотивирам да правя физически упражнения, това вече е друга история…
Но след като казах всичко това, наистина трябва да дам някои по-общи обяснения по темата (защото въпросът за мотивацията ми се задава доста често). За написването на една книга не е необходима много мотивация. Написването на всеки роман ми отне по една година. За един-единствен проект това е много време и затова трябва да обичаш онова, което правиш — което означава да искаш да разкажеш историята, която разказваш.
Ако искаш да разкажеш една история, никой няма да ти помогне да го направиш. Трябва да го направиш сам. Ако не знаеш края, няма кой да ти го каже. Ти трябва да го измислиш. Поне за мен написването на книга е едно от най-освежаващите умствени предизвикателства въобще. То може да е трудни (когато пишех „Храмът на инките“, главата ми буквално щеше да се пръсне от всички второстепенни линии между двете паралелни истории); може да е вълнуващо (сцената с преследването на снегоходите в „Експлозивно“ ми отне почти две седмици, но всеки ден от тези две седмици беше незабравим); може да е болезнено (изрязах от „Храмът на инките“ една сцена с убийство, слава Богу, още преди да съм я написал, защото почувствах, че наистина е в повече), но когато в края на всичко това видиш ръкописа на бюрото си, удовлетворението е огромно — огромно.
Малко подробности от „кухнята“. При писането спазваш ли последователността на главите?
Не работя с последователни сцени. Лично аз мисля, че в моите книги краят на главата не е най-доброто място да оставите книгата. А и начинът ми на писане е точно такъв — не спирам да пиша, като стигна края на главата. Продължавам, както се надявам, че прави и читателят. Приключвам с писането за деня, когато свърша дадена сцена. Още веднъж ще дам като пример сцената с преследването на снегоходите в „Експлозивно“. Това действие от четирийсет страници ми отне почти две седмици (звучи почти като снимане на филм, нали?), но вътре са втъкани цял букет минисцени — Скофийлд минава под снегохода; Книгата спасява Холи; Реншоу и Скофийлд тичат по ръба на айсберга. Направих всяка от тези минисцени по различен начин.
Някакви други съвети за кандидат-писатели?
Да. Няма такова нещо като „кандидат-писател“. Или си писател, или не си. Факт. Това го чух отдавна и никога не го забравих.
Какви са следващите ти планове?
Хм. Добър въпрос. В следващата си книга искам да променя коренно стила си и да издигна трилъра на още по-високо ниво. Да го направя по-бърз. Да бъде светкавичен, неуловим и напълно неконтролируем. В почивката, която си дадох след „Обект 7“, работих върху тази идея, играх си с нови структури, мислих за начините да направя така, че интригата да връхлита читателя. Мисля, че ако някой иска да запази съзидателния си дух (помислете за Мадона, U2 или великите разказвачи като Стивън Спилбърг, Майкъл Крайтън или Джос Уедън), то трябва непрекъснато да се развива, да преоткрива себе си и да се издига на нови нива. Да приема всичко постигнато като кота „нула“. Затова отговорът на въпроса е: в близко бъдеще планирам в новия си роман да издигна скоростта до ново ниво. А след това ще направя филм.
Някакви коментари за финал?
Както винаги, надявам се, че книгата ви е харесала. Всичко най-добро и ще се видим отново!
Матю Райли
Сидни, Австралия
Август 2001