— Да се върнем към вечерта на втори ноември. Спомняте ли си къде бяхте?
— Бях у Теди… мистър Бъргър. — Тя се поколеба секунда и след това добави: — Мъжът ми беше заминал, така че прекарах нощта там.
Залата отново зашумя. Този път съдията удари с чукчето, за да предотврати всякакви по-продължителни разговори.
— Когато бяхте у мистър Бъргър, някой позвъни ли на вратата?
— Да.
— Къде бяхте с мистър Бъргър по това време?
— В леглото — въздъхна тя. Всяко ново разкритие уронваше достойнството й все повече. Щяха да минат месеци, преди клюките да замрат и тя да може отново да покаже лицето си пред хората. Никой не се стряскаше от самото й любовно приключение — всички правеха такива неща, най-често със съпрузите на приятелките си. Само че мисис Потър бе проявила удивително лошия вкус да позволи да я хванат и, още по-зле, да се замеси в скандал за убийство с човек като Бъргър.
Тя вдигна очи, овладя се и продължи:
— Леглото е точно до прозореца към улицата и Теди се надигна над мен, за да види кой е.
— Каза ли ви кой е?
— Не. Предложи да не отваряме, но онзи не спря да звъни в продължение на няколко минути, без да се откаже. Все по-настоятелно и по-настоятелно. След това чухме мъжки глас, който извика: „Бъргър, аз съм сержант Гамбоа от полицията. Искам да говоря с теб. Знам, че си у дома. Видях те да гасиш лампата“.
Шон виждаше, че нещата се развиват по плана. Той улови ръце зад гърба си и продължи да задава насочващи въпроси, за да я накара да разкаже всичко, което знае.
— Какво направи мистър Бъргър след това?
— Ами… беше късно вечерта, кварталът е тих, знаете, а онзи човек се разкрещя пред цялата улица, че е от полицията и иска да разпитва Теди. Теди реши да го накара да млъкне, преди да е разбрал целият град. Стана, сложи си халата и слезе долу. Чух го да разговаря с мъжа на вратата.
— Видяхте ли кой беше той?
— В началото не, но след няколко минути се отдръпна назад, така че го видях. Беше този — добави тя и посочи Гамбоа.
— Само сержант Гамбоа? Никой друг?
— Не видях друг.
— Продължавайте — подкани я Шон.
— След малко сержантът се изгуби от погледа ми. Двамата размениха местата си.
— Как размениха местата си, мисис Потър? — попита Шон и завъртя показалец пред гърдите си, сякаш с него разбъркваше питие в чаша.
— Ами сержантът застана под козирката, а Теди излезе на тротоара.
— Значи мистър Бъргър е бил изложен на проливния дъжд?
— Да.
Гамбоа изпухтя.
— И вече не можехте да виждате сержанта?
— Виждах само ръката му, която често-често мушкаше Теди в ребрата.
Шон застана до свидетелската банка и оттам впери поглед в Гамбоа, чиито челюсти бяха станали доматено червени. Ченгето беше отишло при Бъргър късно вечерта, беше го заставило да стои навън на ледения дъжд и се бе заело да го пече на шиш. А отгоре бе наблюдавал неоспорим свидетел.
— Добре, мисис Потър. Кажете ни какво стана след като сержантът изтласка мистър Бъргър на дъжда.
— Ами, започна да го тормози — отговори тя. — Крещеше му и наприказва цял куп ужасни думи.
— Ще ни дадете ли конкретен пример, мисис Потър?
— Мога ли да кажа подобно нещо в съд? — попита тя и погледна към съдията.
— Съвсем спокойно, мисис Потър — увери я Калебрезе със съчувствие. — Няма мръсотия на английски и на още няколко езика, която този съд да не е чувал досега десетки пъти.
— Сержантът нарече Теди „копелдак“ — отвърна тя бързо.
Калебрезе повдигна вежди. Шон се усмихна и бързо продължи:
— Значи сержантът се е държал грубо с мистър Бъргър?
— Да. Непрекъснато го псуваше и крещеше: „Знаем, че си го убил. Ще си облекчиш положението, ако ни сътрудничиш“.
— И какво отговори мистър Бъргър? — попита Шон.
— Многократно повтори, че няма да разговаря с него, без да присъства адвокатът му.
— Сигурна ли сте, че е казал това?
— Абсолютно. Каза го много пъти, но мистър Гамбоа не го пусна да се прибере.
— Не го пусна да се прибере! — гласът на Шон прозвуча ужасено.
— Не! Теди му се молеше. Казваше, че му е студено и иска да се прибере.
Следващите няколко отговора трябва да свършат работа, помисли си Шон и се приближи още повече до нея.
— А какво отговори сержантът на това?
— Каза: „Много хубаво. Това ще ти освежи паметта — отговори мисис Потър твърдо. Гласът й ставаше по-силен с всеки следващ отговор. — Няма да те оставя, докато не ми кажеш каквото искам да знам“.
— Това ли бяха точните му думи? — попита Шон и погледна към Гамбоа.
Полицаят седеше със стиснати юмруци, скърцаше със зъби и го гледаше втренчено.
— Да. Точно това.