Затвори куфарчето си. Беше му го купил баща му малко преди да умре, с пари взети назаем от приятелите по чашка, защото го приеха да следва право. След десет години тежка експлоатация състоянието му бе окаяно.
Закопчалките отдавна не функционираха и се затваряше с кожен ремък.
Но Шон не желаеше да си купи ново куфарче. Това бе последното нещо, дадено му от баща му, неговият последен жест, и сякаш все още чуваше думите му: „Е, доста префърцунено е да следваш право, но въпреки това те обичам. Иди сритай нечий задник, синко“.
Улови куфарчето под мишница като футболна топка, защото миналия месец бе паднала и дръжката. Все още не я бе поправил, но продължаваше да си записва в бележника, че трябва да го занесе в работилницата в Сан Клементе.
На излизане от залата го спря Сийлик, съдебният пристав от съда на съдията Маклин, който се намираше по-нататък по коридора.
— Барет — каза той, — съдия Маклин иска да те види. Веднага.
— Каза ли за какво се отнася?
— Струва ми се, че са те избрали за защитник по онова дело без труп.
Шон веднага се сети за какво става дума. Преди три седмици Чад Къртис, бивш училищен шампион на областта, беше арестуван за убийството на приятелката му, красива млада актриса на име Робин Пенроуз. Поради уникалността на този случай, местната преса се бе разшумяла за него значително, а вече си пробиваше път и към националните медии. Младата жена бе изчезнала преди шест седмици, след като за последен път я бяха видели да се кара с Къртис на плажа.
Областният прокурор го бе обвинил в убийство, въпреки че липсваха преки доказателства за смъртта й. Тялото на Робин Пенроуз все още не бе открито.
— Маклин много добре знае, че от фирмата няма да ми разрешат да поема служебно назначение от съда — възрази Шон.
— Съдията е готов да заложи задника си, че ще намериш начин да го поемеш. Това бяха думите му.
— А какво стана с Пелзър? — попита Шон. Това беше служебният защитник, който се бе занимавал с делото досега.
— Наложи се да се откаже — отвърна Сийлик. — Идеше му да се разплаче, когато го каза на съдията.
Съдебният пристав вероятно не преувеличаваше. Процес за убийство, без да е открит трупът — това беше най-сериозното предизвикателство за един адвокат по криминални дела, най-тежкият изпит за неговите способности. Не само че случаите като този бяха удивително малко, но и прокуратурата рядко даваше ход на делата, освен ако косвените доказателства срещу обвиняемия са наистина убедителни. Кой адвокат, който обича професията си и обича да рови из подробностите, за да открие малката изгубена нишка, способна да реши случая, кой адвокат, който е в състояние да се наслади на схватката в съда, би се отказал от такова дело? И сега се оказваше, че ще му го дадат на него — убийство без труп.
Шон положи всички усилия, за да потисне усмивката си.
— Все още ли не са я намерили? — попита той.
— Аха. Дори и парче нокът няма — отговори Сийлик.
Глава втора
Шон бутна вратата на ареста и тръгна по дългия коридор към помещението за свиждания. Беше идвал стотици пъти до този зандан, но не бе успял да свикне с обстановката. Студеното, нечовешко излъчване на мястото винаги го бе карало да потреперва. Предполагаше, че е заради метала — металните врати, металните рамки на прозорците, металната мрежа в стъклата, металните решетки и дръжките от неръждаема стомана. Никъде нищо топло.
Той почука на металната врата на приемната и видя лицето на Глория Родригес да се взира към него иззад армираното стъкло. Родригес беше ниска и възпълна жена, с големи латиноамерикански очи, които охраняваше с намръщената си физиономия. Тя не можеше да се усмихне, да се отпусне или да покаже някаква емоция, защото мъжете около нея щяха да я удавят в гадости. Шон не можеше да си представи защо я държаха да работи на това място.
— Добър ден, Глория — поздрави той, когато се промъкна покрай нея.
Беше отворил куфарчето и се боричкаше с него, за да измъкне някакви документи.
— Добър ден, мистър Барет. Как сте? — отвърна тя. Гласът й звучеше плоско, но в погледа й имаше топлина.
— Благодаря, добре съм. Какво прави Розарио? — Глория имаше син от някогашния си брак.
— Завърши семестъра с награда. — Очите й станаха малко по-топли. — Оставете нещата си на бюрото — добави тя и се отмести встрани, за да му направи място.
Патерсън, другият дежурен надзирател — месест, подпухнал от бира човек с мътен поглед, — стана от металния стол в малката колкото тоалетна стаичка, за да поздрави Шон.
— Съветнико — извика той, — на кой ще заложиш днес?
— На „Фриско“ — отвърна Шон, без да вдига поглед от документите си. — Добре, че ми напомни — добави той, извади от джоба си зелен фиш за залагания и десетдоларова банкнота и ги подаде на надзирателя.