— Няма краен срок.
Мери задиша тежко.
— Ти си полудял!
Но знаеше, че той съвсем не е луд. Даже беше много умен. Ако я убиеше, Стивън щеше да го преследва докрай, за да си отмъсти. Но ако тя и детето са заложници, той няма да има друг избор, освен да подпомага Дънкан и занапред.
Сега Дънкан се беше разгневил.
— Ако аз съм луд, значи и великият Завоевател е луд! Та нали Малкълм ме даде за заложник на Завоевателя, когато бях малко момче. Трябваше да послужа като гаранция за доброто му поведение, макар че нищо не излезе от това! Защото Малкълм само гледаше на него да му е добре и нарушаваше клетвата си пред крал Уилям, когато му хрумнеше. Голям късмет извадих, че изобщо оцелях! Всъщност късметлия съм, че се прибрах вкъщи… след двадесет и две проклети години!
Мери го гледаше безмълвно.
— Ще родиш тук проклетото си изчадие и ще живееш тук, докато сметна за необходимо — заяви студено Дънкан. — Може би някой ден няма да си вече ценна. Тогава ще те пусна да си вървиш. Но детето, ако е момче, ще остане тук — усмихна се Дънкан. — Както мен ме принудиха да остана в двора на Уилям. Защо си толкова бледна? Единбург е родният ти дом, а изчадието ти е четвърт шотландче. Няма да познаеш никакви лишения и мъки. Ще страдаш единствено, ако решиш да се смяташ за заложница, а не за гостенка.
— Стивън няма да допусне това — промълви Мери. — Ще се обърне за помощ към краля. Ще видиш, че Руфъс ще те принуди да ме върнеш.
— Не, скъпа, бъркаш. Защото Руфъс реши, че е сгрешил като е дал съгласието си да се омъжиш за Де Уорън. Съвсем наскоро ми разреши да правя каквото си искам с теб и с детето.
Мери знаеше, че трябва бързо да възстанови силите си. Времето не беше на нейна страна. Бебето трябваше да се роди до месец. Тя прекара следващите няколко дена в леглото. Почиваше си и се възстановяваше от дългото и мъчително пътуване до Шотландия. Ядеше много и пиеше доста вода. Избягваше виното и ейла, които я караха да изпада в летаргия. Два пъти дневно ставаше от леглото, за да се поразходи в двора. Раздвижваше мускулите си и се надяваше, че тялото й ще съхрани силите си. Беше решила да избяга.
Щеше да избяга. Въобще не се колебаеше по този въпрос. Никога не беше взимала по-категорично решение.
Беше сигурна, че вече са уведомили Стивън къде се намира тя. Макар че Дънкан сподели с нея, че няма да бърза много с това съобщение. Забавляваше се искрено, докато й го казваше. Мери намрази още повече Дънкан. Защото беше съвсем ясно, че той се забавлява, като измъчва така мъжа й. Стивън сигурно се тревожеше много за нея и жадуваше да узнае, че тя е добре. Но Дънкан не възнамеряваше да му изпраща тази вест, поне не засега.
Обаче дори и Стивън да разбереше, че тя е тук, беше повече от съмнително, че щеше да успее да я освободи. Мери си помисли, че Дънкан не излъга, когато каза, че Руфъс е одобрил действията му и е на негова страна. Мери си спомняше много добре последния път, когато видя Руфъс. Побиха я тръпки от този спомен. Той я гледаше с нескрита омраза.
Мери реши, че има много слаба вероятност Ролф и Стивън да убедят Руфъс да принуди Дънкан да я пусне. Това не й стигаше. Тя не се съмняваше и за миг, че ще я накарат да остави детето като залог за постоянната поддръжка на Стивън за Дънкан, също както Малкълм беше дал Дънкан като момче на Завоевателя. Всички използваха постоянно децата си за заложници. Идеята да остави само детето си тук й се стори по-ужасна от смъртта.
Това беше най-основателната причина за бягството й.
Още сега, преди детето да се е родило.
Мери не беше глупачка. Съзнаваше, че състоянието й никак няма да помогне на плановете й. Обаче щеше да й бъде много по-трудно, ако не и невъзможно, да избяга с малкото новородено. Мери съзнаваше също, че е длъжна да рискува живота си, както и този на бебето. Но беше решила твърдо да се измъкне успешно. Беше уверена, че решителността й, която беше по-голяма от всякога, и любовта й към бебето и мъжа й ще й помогнат да избяга на сигурно място. Никой и нищо нямаше да й попречи да се върне при Стивън и да роди при него. Нито Дънкан, нито който и да било.
На Мери не й трябваше план. Беше отраснала в Единбург. Познаваше всяко кътче в замъка по-добре от всички, като изключим може би тримата й братя. Дънкан, който се чувстваше като чужденец в новия си дом и войниците му, половината от които бяха нормандски наемници, си нямаха никаква представа за тайните на замъка. Както ставаше в повечето случаи, строителите бяха предвидили, че един ден ще го обсадят врагове. Една тайна врата водеше към къс тунел. Той позволяваше на хората в замъка да минават под него и да избягат зад рова.