Мери изчака една седмица. Разбра, че времето за бягство е дошло на осмата нощ след пристигането й. Беше станала тромава и се клатеше като патица, докато ходеше, но силите й се бяха възвърнали. Мери се молеше наедрялото й тяло да не я забави през нощта.
Пред вратата на стаята й нямаше охрана. Явно никой не вярваше, че жена в нейното състояние ще се опита да избяга. Обаче прислужницата спеше на един сламеник в коридора точно до вратата й. Мери реши да не прави нищо лошо на възрастната жена, която се държеше много мило с нея. Вместо това, когато в голямата зала настъпи пълна тишина и Мери се увери, че Дънкан се забавлява с последния си любовник, тя повика с висок глас жената. Ейрик се събуди и хукна към нея. Мери се заизвинява чистосърдечно.
— Съжалявам, Ейрик, знам, че е много късно, но не мога да заспя. Боя се, че бебето иска да порасне още, защото съм много гладна! Моля те, иди до кухнята и ми донеси яхния с говеждо, топъл хляб, агнешки пай и малко от сьомгата, която ядохме на обяд.
Ейрик зяпна от изненада.
— Миледи, ще ви прилошее от толкова храна!
— Гладна съм — заяви твърдо Мери. — Хайде върви, Ейрик, но се погрижи да затоплят сьомгата, защото наистина ще ми прилошее, ако ям студена риба.
Ейрик тръгна, без да протестира повече. Мери изпита известно облекчение. Ейрик ще трябва да събуди другите слугини, за да й помогнат да приготви яденето. Мери знаеше, че старата прислужница ще стопли всичко. Това щеше да отнеме дълго време, тъй като всички огньове в кухнята бяха угаснали по това време. Мери прецени, че вероятно разполага с час или малко повече, преди да вдигнат по тревога Дънкан и хората му.
Но не се беше сетила за кучетата.
Нощта беше светла. На небето грееха ярки звезди. Когато Мери се измъкна от тунела и излезе навън, в първия миг изпита силен възторг. Нямаше да се наложи да пали някоя от свещите, които беше взела със себе си, защото половинката от луната и светлината от звездите й стигаха, за да вижда. И тъй като беше излизала често от тунела като дете, знаеше точно къде се намира. Досега бягството й се беше оказало невероятно лесно.
Но въодушевлението й се изпари скоро. Тя чу животински вой.
Мери стоеше пред гората. Готвеше се да се насочи право към града, за да задигне някой кон или магаре, с което да избяга. Вцепени се, когато чу воя. Той приличаше много на вълчи, затова вледени кръвта й и накара косите й да щръкнат. „Моля те, Господи, каза тя наум, дано не е див вълк.“
А след това се чу лаят.
Мери изпищя от ужас. Дънкан беше пуснал на свобода глутница ловджийски хрътки, които вече тичаха подире й. Не беше минал и четвърт час, откакто тя нареди на Ейрик да иде в кухнята. Прислужницата сигурно се беше върнала почти веднага в стаята й. Мери не беше обмисляла тази възможност. Вдигна си полите и хукна да бяга толкова бързо, колкото й беше възможно.
Макар и изплашена, тя успя да обмисли положението. Беше разчитала на поне час преднина пред враговете си. А сега беше загубила цялото си преимущество. Отначало смяташе да намери кон в града и да се втурне като вихрушка към Нортъмбърланд. Имаше възможност също да открадне лодка, да отплува през Фърт ъф Форт и да се добере до бенедиктинското абатство в Дънфърмлайн.
Сега нямаше начин да осъществи който и да било от тези планове. Ловджийските хрътки виеха лудо. Бяха ги пуснали през предните порти. Още не я бяха надушили, но скоро и това ще стане. Мери не смяташе, че ще успее да стигне до града и да открадне лодка. Още по-малко вероятно бе да се добере до Фрт ъф Форт.
Мери се обърна и навлезе в гората. Тресеше се от страх. Как да избяга пеш от хората и кучетата на Дънкан? Имаше един съвсем малък шанс да успее. Щеше да използва същия номер, който използваха похитителите й, за да се изплъзнат от хората на Стивън.
Храсти, папрати и тръни шибаха краката и бедрата й и се впиваха в кожата й, но Мери не им обръщаше внимание. Втурна се по една еленска пътека, която познаваше от малка. За последен път беше вървяла по нея много отдавна. Лаят се чуваше вече по-надалеч. Слава богу. Хрътките се бяха отправили в грешна посока.
Мери забави ход. Сърцето й подскачаше лудо. Едва дишаше. Остра болка я прониза в хълбока. Наложи й се да спре замалко и да стисне мястото на спазъма. Дишаше тежко. Знаеше, че не бива да се бави. Всеки момент хрътките щяха да надушат миризмата и да я намерят само за минути.
Мери изчака още малко, за да се увери, че спазъмът е отминал. След това се устреми надолу по стръмния склон.
Подхлъзна се и залитна. Падна върху задните си части и се хлъзна надолу. Така измина останалата част от пътя. Почвата беше мокра и влажна, както и очакваше. Пак беше останала без дъх, когато стигна до дъното на клисурата. Как щеше да избяга, ако на всеки няколко крачки й се струваше, че се задушава?