— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка. Когато вляза вътре — но не преди това — можете да излезете от колата и да се обадите.
— Добре — каза Вепър.
Вече се приближаваха към завоя, извеждащ встрани от автострадата. Максим си спомни за Рада и си представи какво ще стане с нея, ако той не се върне. Ще бъде много зле. А може би нищо… Може би, напротив, ще я пуснат… „Все едно — сама… Гай го няма, мен също няма да ме има… Горкото момиче…“
— Имате ли семейство? — попита той Вепър.
— Да. Жена.
Максим прехапа устни.
— Извинявайте, че така се получи…
— Нищо — спокойно каза Вепър. — Аз се простих с нея. Винаги се прощавам, когато излизам от къщи… Значи това бил Центъра? Кой би могъл да си представи…
Максим спря на паркинга, пъхна се между овехтялата малка кола и разкошна правителствена лимузина.
— Е, това е — каза той. — Пожелайте ми успех, Вепър.
— От все сърце… — каза Вепър. Гласът му пресекна, той се задави и промърмори: — Все пак доживях този ден.
Максим отпусна лице върху кормилото.
— Дано преживея този ден. Дано видя вечерта…
Вепър го погледна с тревога.
— Не ми се ходи — обясни Максим. — Ох, как не ми се ходи… Между другото, Вепър, имайте пред вид нещо, обяснете го и на другите. Вие живеете не на вътрешната, а на външната повърхност на Световната Сфера. И такива сфери има още много, на някои от тях живеят много по-зле от вас, на други — много по-добре. Но никъде не живеят по-глупаво. Не вярвате ли? Е, вървете по дяволите. Аз тръгвам.
Той отвори вратичката и излезе. Пресече асфалтирания паркинг и започна да се качва по каменната стълба; напипа в джоба си входния пропуск, който му беше направил прокурорът, вътрешния пропуск, който прокурорът беше откраднал отнякъде, и обикновеното розово картонче, изобразяващо специалния пропуск, който прокурорът не бе успял нито да направи, нито да открадне. Беше горещо, небето блестеше като алуминиево — непроницаемото небе на Обитаемия остров. Каменните стъпала пареха дори през подметките — а може би така само му се струваше. Всичко беше глупаво. Това беше една бездарна авантюра. „За какъв дявол правя всичко това, след като не съм се подготвил както трябва… Ами ако там има не един офицер, а двама? Или дори може би трима офицери седят в тази стаичка и ме чакат със заредени автомати… Ротмистър Чачу стреляше с пистолет, калибърът е същият, но куршумите ще бъдат повече, и този път няма да ми позволят да изпълзя, пък и аз вече не съм същият като преди, доста ме е очукал моят Обитаем остров… Глупак съм. Бях и си останах глупак. Затова ме купи господин прокурорът, хвана ме на въдицата… Но как можа да ми повярва? Направо не мога да си представя… Сега да можех да избягам в планините, да подишам чист въздух. Така и не можах да видя тукашните планини, а толкова ги обичам… Толкова умен, недоверчив човек — и изведнъж ми довери такава скъпоценност! Най-голямото съкровище на този свят! Това гнусно, отвратително, подло съкровище… Проклето да е, массаракш, и още веднъж массаракш, и още трийсет и три пъти массаракш!“
Той отвори стъклената врата и подаде на легионера входния пропуск. После прекоси вестибюла — покрай жената с очила, която все слагаше печати, покрай администратора с каскетчето, който все се караше с някого по телефона — и пред входа в коридора показа на другия легионер вътрешния пропуск. Легионерът му кимна — можеше да се каже, че са познати, последните три дни Максим беше идвал тук ежедневно.
По-нататък.
Той мина дългия коридор без врати и сви наляво. Тук беше само за втори път. Първият — завчера, по погрешка. („Прощавайте, господине, къде отивате?“ „В шестнадесета стая, капрал.“ „Сгрешил сте, господине. Това е в другия коридор.“ „Прощавайте, капрал. Наистина…“)
Той подаде на капрала вътрешния пропуск и бързо погледна двамата яки легионери с автомати, неподвижно стоящи от двете страни на вратата отсреща. После погледна вратата, през която трябваше да влезе. „Отдел за специални превози“. Капралът внимателно разгледа пропуска, после, без да откъсва очи от него, натисна някакво копче на стената — зад вратата зазвъня звънец. „Сега офицерът, който седи до зелената завеса, се е приготвил. Или двамата офицери. Или дори тримата… Чакат кога ще вляза. И ако се изплаша и изскоча обратно, ще ме пресрещнат капралът и двамата легионери, охраняващи вратата без табелка, зад която навярно е пълно с войници…“