Капралът му върна пропуска и каза:
— Заповядайте. Пригответе документите си.
Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата и влезе в стаята.
Массаракш. Така си е.
Стаята не е една. Три са — в анфилада. И чак накрая е зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.
Двама в армейско сиво — в първата стая. Вече са насочили автоматите.
Двама в жандармско черно във втората смяна. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.
Двама цивилни от двете страни на зелената завеса в третата стая.
Единият обръща глава…
Давай, Мак!
Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“ Плътният въздух блъсна лицето му.
Зелената завеса.
Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.
Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора.
В асансьора е тъмно. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?
Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори. Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.
Копчето!
Напряко на завесата диагонално отгоре надолу бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.
Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…
Натиска го, кабината тръгна надолу. Асансьорът беше скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, заболя. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение… Массаракш, ами че аз вече пробих!“
Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, хубаво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат сами… Не съобразиха, объркаха се…“
Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е в ред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този…
Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът.
„Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете… Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми… Остана дреболия, една втора от една тринадесет и четвърта… Те сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли, откъде-накъде ще имат? Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Творците биха могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят, нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странник, ако тайно е изобретил защитата си; но него ще го задържат шестимата с автоматите… И няма кой друг… И докато те ще се ругаят, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“
В тунела зад ъгъла в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е. Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство, внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашна електроника…“ Той бръкна в схемата. „Ами ако не бях съобразил? Ако Странник беше пристигнал вчера? Да, господа мои… Массаракш, как бие ток!… Да, господа мои, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с… дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли… Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“
Той седна право на пода пред разпределителя и избърса потта от челото си. Работата беше свършена. Удар от депресионно поле с огромна сила се стовари върху цялата страна — от Заречието до хонтийската граница, от океана до Алабастровите планини.
Автоматите зад ъгъла престанаха да стрелят. Господа офицерите са в депресия. Сега ще видим как изглежда това: господа офицери в депресия.