Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странник… „И сега вече знам защо… Нима Странник още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването, че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска? Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол, най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко» — каза прокурорът и боязливо се озърна… Не, не всичко. Ти изпревари Странник, Мак. Победи дявола. И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата, Мазола, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странник трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странник и да задържа позициите няколко часа, докато армията и Легионът не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странник навярно не знае, няма откъде, в цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“
Шосето беше пълно с коли. Всички бяха спрели коя както попадне — напряко, косо, повалени в канавките. Смазаните от депресия шофьори и пътници седяха сгърбени на стъпалата, безсилно висяха от седалките, лежаха до канавките. Всичко това пречеше, през цялото време трябваше да намалява, да заобикаля отстрани; затова Максим не забеляза веднага, че насреща, откъм града, също с кривуличене и заобикаляне, но почти без намаляване на скоростта се движи плоска и яркожълта правителствена кола.
Срещнаха се на сравнително свободен отрязък от шосето, разминаха се, като едва не се сблъскаха, и Максим успя да забележи голия череп, кръглите зелени очи и огромните стърчащи уши и целият се напрегна, защото всичко се обръщаше с главата надолу… „Странник! Массаракш! Цялата страна е повалена от депресия, всички дегенерати са в безсъзнание, а тоя гад, тоя дявол пак се е измъкнал някак! Значи все пак е измислил защитата си… И оръжие нямам… — Максим погледна в огледалото. Дългата жълта кола завиваше обратно. — Какво пък, ще трябва да се оправим без оръжие. Поне с това няма да ме мъчи съвестта… — Максим натисна газта. — Скорост, скорост… Хайде, миличка, още малко…“ Жълтата плоска кола наближаваше, растеше, над кормилото вече се виждаха втренчените зелени очи…
Давай, Мак! Той разпери лакти, опря се, обхвана с една ръка Вепър и с всички сили натисна спирачката.
В раздиращото пищене на спирачките жълтата кола със скърцане и прашене се вряза в багажника му, предният капак се смачка на хармоника и се повдигна. Сипеха се стъклени късове. Максим изби с крак вратата и се изтърколи навън. Ужасно го болеше — петата, разбитото коляно, одраната ръка — но за болката той забрави само след миг, защото Странник вече стоеше пред него. Това беше невъзможно, но… беше! Дявол, истински дявол, дълъг, сух, страшен, с вдигната за удар ръка…
Максим се хвърли върху него, вложи в тоя скок всичките останали му сили. Не улучи! Страшен удар в тила!… Светът се наклони, едва не падна, но все пак не падна, а Странник отново беше пред него, отново голият череп, втренчените зелени очи и вдигната за удар ръка… „Стоп, спри, той няма да улучи… Аха!… Накъде гледа?… Е, не на мен такива номера…“ Странник със застинало лице се беше втренчил някъде над главата на Максим, който се хвърли напред и този път улучи. Дългият черен човек се преви на две и падна върху асфалта. Тогава Максим пое дъх и се обърна.
Оттук прекрасно се виждаше сивият куб на Центъра, който вече не беше куб. Виждаше се как той се сплесква, потича и пропада навътре в себе си; над него се издигаше треперещ зноен въздух, пара, дим и нещо ослепително бяло, дъхащо на жар дори тук, страшно и весело бликащо през дългите вертикални пукнатини и дупките на прозорците… Добре, значи там всичко е в ред… Максим тържествуващо се обърна към Странник. Дяволът лежеше на една страна, притиснал към корема дългите си ръце, очите му бяха затворени. Максим предпазливо се доближи. От разбитата кола се подаде Вепър. Въртеше се, мъчейки се да излезе. Максим спря до Странник и се наведе, пресмяташе как да удари, за да го довърши веднага. Массаракш, проклетата ръка не се вдигаше срещу паднал… И тогава Странник отвори очи и пресипнало каза:
— Dumkopf! Rotznase!
Максим не разбра веднага, а когато разбра, краката му се подкосиха. Глупак… Сополанко… Глупак… Сополанко…