Трябваха му три дни да се престраши да поговори с колега за случилото се. Избра стария Джон Мюлер, прагматичен общопрактикуващ лекар, известен с това, че изражда телетата на съседа си фермер. Мюлер го изгледа скептично, сякаш подозираше, че е пиян. „Потрепване на пръстите на ръцете и краката… Да, случва се — каза той, — но петнайсет минути по-късно? Мускулно-скелетно движение?“. Мюлер изгледа отново Люк, сякаш дори самият факт, че разговарят, е срамен. „Видял си го, защото си искал. Не ти се е щяло да е мъртва“. Люк знаеше, че не това е обяснението. Повече нямаше да повдига въпроса, не и пред лекари.
„Освен това — поинтересува се Мюлер какво значение има? Може тялото малко да е помръднало, да не би да си мислиш, че се е опитвала да ти каже нещо? Да не би да вярваш в тези глупости за живота след смъртта?“
Когато четири месеца по-късно се сещаше за това. Люк все още потреперваше. Остави книгата със судоку в ъгъла на масата и прокара пръсти през косата си в опит да се справи с объркването. Вратата към фоайето леко се открехна: беше Джуди.
— Джо паркира отпред.
Люк излезе без яке и студът го удари като шамар. Погледа как Дюшейн паркира огромния си джип, боядисан в черно и бяло. На предните врати се виждаше гербът на щата Мейн, а на покрива бе прикрепена редица от лампи. Люк познаваше Дюшейн от детство. Двамата не бяха на една и съща възраст, но се бяха засекли в училище. Така че тясното като на пор лице и малките очички на Джо бяха пред погледа му повече от двайсет години.
Люк мушна длани под мишниците си, за да ги стопли, и видя как Дюшейн отвори задната врата и посегна към ръката на задържаната. Беше любопитен да види нарушителката на реда. Очакваше едра мъжкарана с червендалесто лице и сцепена устна, но с изненада установи, че става въпрос за дребна девойка. Дори може би тийнейджърка. Беше слабичка, с момчешко телосложение, но с красиво лице и гъста руса, къдрава като на херувимче коса.
Докато гледаше жената (или по-скоро момичето), Люк усети странно браждене зад очите си. Пулсът му се ускори, сякаш я позна.
Познавам те, помисли си той. Не че знаеше името й, а нещо много по-фундаментално за нея. Какво беше то? Присви очи и я разгледа по-внимателно. Да не би да съм я виждал някъде преди? Не, осъзна, че греши.
Дюшейн я беше хванал за лакътя, китките й бяха пристегнати в пластмасови белезници. В това време втора полицейска кола спря наблизо, от нея слезе заместник-шерифът Клей Хендерсън и поведе задържаната към спешното отделение. Когато минаваха покрай него, Люк видя, че блузата й е мокра и на тъмни петна. Миришеше на познатата смесица от сол и желязо — миришеше на кръв. Дюшейн се приближи към Люк и кимна по посока на отдалечаващата се двойка.
— Намерихме я да броди в това състояние по пътя към Форт Кент…
— Без палто?
Така разсъблечена в това време? Не може да е била навън много дълго.
— Да, без палто. Слушай, трябва да ми кажеш дали е ранена и дали мога да я върна в ареста.
Люк винаги бе подозирал Дюшейн, че му е тежичка ръката. Бяха му водили доста арестувани пияници с цицини на главата и синини по лицето. А това момиче беше още дете. Какво, за бога, може да е сторила?
— Защо е арестувана? Че не е носила палто в такова време ли?
Дюшейн изгледа зверски Люк, не беше свикнал да му се подиграват.
— Това момиче е убило човек. Каза, че е наръгала някакъв мъж с нож и е оставила трупа в гората.
Люк премина през рутинната процедура по преглеждане на арестант, но му беше трудно да мисли заради странното пулсиране в главата си. Освети очите й най-бледосините очи, които бе виждал, като две парчета лед — за да види дали зениците й са разширени. Кожата й бе мокра от пот, пулсът и дишането й бяха неритмични.
— Много е бледа — каза той на Дюшейн, когато се отдалечи от количката, на която бяха вързали задържаната за китките. — Това може да значи цианоза. Че е в шок.
— А дали означава, че е ранена? — попита скептично Дюшейн.
— Не е задължително. Може травмата да е само психологическа. Да е получена при спор. От караницата с мъжа, когото е убила. Откъде знаете, че не е било при самозащита?
Дюшейн сложи ръце на кръста си и се загледа в арестуваната на количката, сякаш можеше да разбере истината само като се взре в лицето й. Премести тежестта си от единия крак на другия.
— Нищо не знаем… тя не ни каза много. Можеш ли да провериш дали е ранена? Защото ако не е, веднага я прибирам…