Той се взря внимателно в нея: беше напрегната, потайна, но се владееше. Люк беше виждал пациенти, замесени в смърт по непредпазливост, и те обикновено бяха истерични — плачеха, тресяха се, пищяха. Тази млада жена трепереше съвсем леко под хартията, кракът й нервно мърдаше, но по лицето й личеше, че не е в шок.
Люк усещаше, че го подготвя за нещо. Чувстваше химията помежду им, сякаш тя го подканяше наум да я попита за ужасното нещо, което се бе случило в гората.
— Искаш ли да ми кажеш какво се случи тази вечер? — попита той и се приближи към количката. — Да не си пътувала на стоп? Може би те е качил някой, онзи мъж в гората… Нападнал те е и ти си се защитила?
Тя въздъхна, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана.
— Нищо подобно. Ние се познавахме. Дойдохме заедно в града. Той… млъкна, сякаш се задави с думите. — Той ме помоли да му помогна да умре.
— Евтаназия? Да не би да е умирал? Рак?
Люк беше скептичен. Тези, които искат да се самоубият, обикновено избират нещо по-тихо и сигурно: отрова, хапчета, изгорели газове на кола. Не молят да ги наръгат с нож. Ако този човек наистина е искал да умре, просто е щял да остане под звездите до сутринта, докато замръзне.
Той изгледа младата жена, която трепереше под хартията.
— Ще ти донеса нощница и одеяло. Сигурно ти е студено.
— Благодаря — каза тя и сведе поглед.
Люк се върна с изтъняла от много пранета нощница с розов кант и акрилно одеяло в бебешко синьо. Цветовете на родилното отделение. Погледна ръцете й, вързани за количката с найлонови върви.
— Ето, ще промушим ръцете една по една — каза и развърза по-близката към него китка, която лежеше до таблата с инструментите: форцепси, окървавени ножици, скалпел.
Тя се хвърли пъргаво като животно към скалпела и го обви с тънките си пръсти. Насочи го към него. Очите й искряха, ноздрите й бяха порозовели и разширени.
— Спокойно — каза Люк и отстъпи далеч, там, където тя не можеше да го достигне. — В другия край на коридора има полицай. Ако го повикам, всичко свършва, нали знаеш? Не можеш да победиш и двама ни с този малък нож. Защо просто не оставиш скалпела…
— Не го викай — прекъсна го тя. Ръката й все още бе протегната напред. — Трябва да ме изслушаш.
— Слушам те.
Количката се намираше между Люк и вратата. Момичето можеше да пререже връвта на другата си ръка, преди той да успее да стигне до изхода.
— Имам нужда от помощта ти. Не мога да му позволя да ме арестува. Трябва да ми помогнеш да избягам.
— Да избягаш?
Изведнъж Люк спря да се тревожи, че момичето със скалпела може да го нарани. Чувстваше се засрамен, че е подценил ситуацията и е позволил тя да го надхитри.
Да не си се побъркала? Няма да ти помагам да избягаш.
— Чуй ме…
— Убила си човек. Сама го каза. Не мога да ти помогна да избягаш.
— Не беше убийство. Той искаше да умре, вече ти казах.
— И е дошъл да умре тук, защото е израснал по тези места, така ли?
— Да — отговори тя с леко облекчение.
— Тогава ми кажи кой е. Може би го познавам.
Тя поклати глава.
— Обясних ти, не ни познаваш. Никой тук не ни познава.
— Няма как да си сигурна. Може би някой от родините ти…
Инатът на Люк се проявяваше, когато се ядоса.
— Семейството ми отдавна не живее в Сейнт Андрю. Много отдавна.
Звучеше уморена. След това каза сприхаво:
— Мислиш, че знаеш всичко, нали? Добре. Казвам се Макилврий. Позната ли ти е тази фамилия? А мъжът в гората? Името му е Сейнт Андрю.
— Сейнт Андрю като града? — попита Люк.
— Точно така, като града отвърна тя почти самодоволно.
Люк усети странно клокочене зад очите си. Не беше разпознаване, не съвсем… Къде бе виждал това име Макилврий? Беше сигурен, че го е зървал или чувал някъде, но споменът бе като заключен.
— По тези места не е живял никой с име Сейнт Андрю поне от сто години — отвърна делово той. Стана му обидно, че тя се опитва да го накара да повярва, че е родена тук и че го лъже и говори глупости, които никак нямаше да й помогнат. — От Гражданската война. Или поне така са ми казвали.
Тя замахна със скалпела към него, за да привлече вниманието му.
— Виж какво, не съм опасна. Ако ми помогнеш да се измъкна, няма да нараня никого.
Говореше му така, сякаш той се държеше неразумно.