— Нека ти покажа нещо.
След това без никакво предупреждение тя насочи скалпела към себе си и разряза кожата си. Дълга и широка рана се появи върху лявата й гърда и стигна чак до ребрата под дясната. Люк замръзна на място. От раната потече кръв, през отвора се видя срязаната й плът.
— О, боже каза той. Какво му беше на това момиче? Да не би да беше лудо? Да не би да се чувстваше неудържимо привлечено от смъртта? Той излезе от унеса си и се втурна към количката.
— Стой далеч от мен! — каза тя и пак замахна със скалпела към него. — Просто гледай. Виж.
Повдигна се и разтвори ръце, за да може той да види по-добре. Нищо не му пречеше да гледа, само дето не можеше да повярва на очите си. Двата ръба на раната се доближиха един към друг като пипалца на растение и се допряха. Кръвта престана да тече и срезът започна да заздравява. Макар момичето да дишаше учестено, не даваше никакви признаци на болка.
Люк не беше сигурен къде се намира. Пред очите му се бе случило нещо невъзможно. Напълно невъзможно! Не знаеше какво да мисли. Дали не беше полудял, или пък сънуваше заспал на дивана в лекарската стая? Мозъкът му отказа да приеме това, което бе видял, и изключи.
— Какво, по дяволите… — прошепна той. Бе започнал отново да диша след шока, гърдите му се повдигаха и отпускаха, а лицето му пламна. Догади му се.
— Не викай полицая. Ще ти обясня, кълна се, просто не викай за помощ. Става ли?
Люк се олюля и тогава осъзна, че спешното отделение е притихнало. Дали някой изобщо щеше да го чуе, ако извика? Къде е Джуди, къде е заместник-шерифът? Сякаш феята кръстница на Спящата красавица беше влязла в отделението и бе приспала всички с магия.
От другата страна на вратата беше тъмно, светлините бяха приглушени както винаги по време на нощно дежурство. Обичайните шумове — смеховете от телевизора в далечината, металното тракане от автомата за сода — бяха изчезнали. Не се чуваше и звук от чистача, който лъскаше празния коридор. Бяха останали само Люк, пациентката и тихото потрепване на вятъра, който сякаш се опитваше да влезе през прозореца.
— Какво беше това? Как го направи? — попита Люк, неспособен да скрие ужаса в гласа си. Отпусна се на стола, за да не падне на пода. — Що за същество си ти?
Този въпрос сякаш я удари като юмрук в слънчевия сплит. Тя провеси глава и лъскавите руси къдрици покриха лицето й.
— Това е… това е единственото, което не мога да ти кажа. И аз вече не знам отговора. Нямам представа.
Това беше невъзможно. Такива неща не се случваха. Нямаше обяснение. Да не би да беше някакъв мутант? Направена от синтетичен самозарастващ материал? Да не беше някакво чудовище?
А изглеждаше съвсем нормално, помисли си лекарят, докато сърцето му възвръщаше нормалния си ритъм. Усещаше как пулсът му отеква в ушите.
— Върнахме се аз и той — защото мястото ни липсваше. Знаехме, че всичко се е променило, че всички са си отишли, но ни липсваше това, което имахме някога — заговори тъжно младата жена. Взираше се в нищото, говореше на празното пространство. Люк отново усети онова, което бе почувствал в първия миг, когато я видя — бражденето, шумоленето зад очите, фините волтови дъги между тях. Искаше да узнае всичко.
— Добре — каза разтреперан, подпрял длани на коленете. Това е откачено, но разказвай. Слушам те.
Тя пое дълбоко дъх и затвори за миг очи, сякаш се канеше да се гмурне под вода. И започна да разказва.
2.
Мейн, 1809 година
Ще започна от самото начало, защото тази част ми е най-понятна и съм я запазила ясно в паметта си. Боях се, че може да се изгуби по време на пътешествието ми безкрайното бродене из времето.
Първият ми ясен спомен за Джонатан Сейнт Андрю е от една светла неделна сутрин в църквата. Той седеше в края на семейната си ложа в предната част на залата. По онова време беше на дванайсет години и вече бе на височината на останалите мъже в градчето. Гонеше по ръст баща си, Чарлз, основателя на селището. Чарлз Сейнт Андрю някога бил ослепителен капитан, поне така са ми казвали, но тогава беше на средна възраст и имаше достолепно аристократично излъчване. Джонатан не обръщаше внимание на църковната служба, като повечето, които бяхме там. Неделната проповед можеше да трае и четири часа — дори понякога осем, ако свещеникът решеше, че е голям оратор — така че, честно казано, никой не оставаше еднакво съсредоточен през цялото време. Може би само майката на Джонатан, Рут, която седеше до него на простата дървена пейка. Тя произхождаше от род на бостънски теолози и обичаше да скастря пастор Гилбърт, ако й се стореше, че проповедта му не е достатъчно страстна. Залогът бяха душите на хората и без съмнение на нея й се струваше, че тези тук, в тази изолирана дивотия, далеч от цивилизованите влияния, са особено заплашени. Гилбърт обаче не беше фанатик и четири часа служба му бяха пределът, затова всички знаехме, че скоро ще ни пуснат да се порадваме на великолепния следобед.