Мила моя, не мога да сторя това. То е против природата — не собствената ми природа, а Майката природа, която тази сутрин ми се усмихва с Вашия образ и чрез него, така че всичко свети — от анемониите на бюрото ми до прашинките в слънчевия лъч през прозореца и думите на отворената страница пред мен (Джон Дън)… навсякъде виждам Вас, Вас и само Вас. Щастлив съм както никога преди — същият човек, който би трябвало да Ви пише с Бог знае колко агонизиращ ум, изпълнен с вина и ужасено отстранение. Виждам насмешката на устните Ви, препрочитам гатанките Ви за мравките и паяците и се усмихвам, защото зная, че винаги сте там, уравновесена и бдителна, и още нещо, което също зная, независимо дали ще го признаете, или не…
Какво искам? — ще попитате с характерния си точен и подигравателен маниер, който ще окастри пространните ми словоизлияния в конкретни предложения. Не зная — как бих могъл да зная? Осланям се на милостта Ви и разчитам да не ме отхвърлите, да не ме отпъдите с една-единствена прежадняла целувка… все още не, не точно сега. Не можем ли да открием някакво малко пространство за ограничено време, където на воля да се дивим, че се намерихме?
Помните ли — разбира се, че помните! — как видяхме дъгата от билото на хълма под дърветата, а светлината изпълваше водните капки в давещия се въздух… и потопът спря… а ние — ние останахме под свода й, сякаш цялата земя бе само наша по силата на нов Завет… и от единия до другия край на дъгата се бе извила сияйна слята арка, трептяща пред непостоянното ни зрение.
Какво засукано послание, което може би завинаги ще отлежава и ще събира прах в гишето „До поискване“. От време на време ще се разхождам в парка и дори ще Ви чакам под същите онези дървета… вярвам, че ще ми простите — и нещо повече.
Ваш Р. Х. Аш
Ах, господине, всичко примигва и играе пред очите ми, виждам само пръски, петна, отблясъци. Цяла вечер седя пред камината свита в сигурния си стол и обръщам пламналите си страни към попълзновенията на огъня и към пукота, аленото стенание, с което изгорелите въглени се сриват и стават на безжизнен прах… накъде ли ме водят стъпките ми, господине…
И тогава там, навън… когато дъгата се отпечата в тъмния въздух над потъващия свят… никаква светкавица не порази дърветата, не изтече през дървесните им крайници, за да се забие в земята… ала пламъкът ближеше всичко, пламъкът поглъщаше всичко, пламъкът впримчваше жилите… изгаряше и изпепеляваше…
Вярвам, че предците ни са се криели под същия обръч от могъщи дървета, но окото ги е видяло, след като тъй непредпазливо са вкусили от знанието, смърт за тях…
Ако светът не потъне за втори път, сигурно е как ще загинем, предречено е…
В „Рагнарьок“ и Вие противопоставяте на „бързите води на потъващия свят“ на Уърдзуърт „Суртур, чиито огнени езици жадно пият брега на цялата земя, изсмукват твърдата кора и плюят разтопено злато връз кървавите небеса“… А после дъжд от пепел…
Орляци златни звезди се стрелкат пред помръкналите ми очи, което вещае главоболие, ала преди черната пропаст, преди пожара ми остава малко светло пространство, за да кажа — какво? Не мога да Ви позволя да ме изпепелите. Не мога. Няма да пламна с прегледния порядък на любимото ми домашно огнище, с миниатюрните му пещери от удоволствие, с горещите му мимолетни градини от скъпоценности с техните палисади и полуострови, не… ще пламна като суха слама в горещ ден с повей на вятъра, потрепване във въздуха, дъх на изгоряло, разсеян дим и купчинка фин бял прашец, която за нищожна част от секундата запазва контура си на сламка, а после нищо, само разхвърляни петна… ах, не, не мога…
Както виждате, господине, не говоря за чест, морал — величини с такава тежест, а пристъпвам направо към същината на въпроса, което обезсмисля пространните беседи. А същината на въпроса е моето уединение, което е застрашено, което Вие застрашихте и без което аз съм нищо… какво биха могли да ми говорят чест, морал?
16
Фамилията на героя Р. Х. Аш означава както „ясен“, така и „пепел“ — значения, с които текстът играе многократно — бел.ред.