Ако това постно писмо получи отговор, ще зная, че наистина сте великодушна и че малкото ни пространство действително е наше за краткото време, с което разполагаме, докато не удари часът на невъзможното.
Ваш Р. Х. Аш
Мили господине,
Постният Ви език и премълчаното от Вас Ви правят чест, ако това понятие изобщо има място тук, в тази кутия на Пандора, която двамата отворихме, или в дъждовните простори, където се осмелихме да пристъпим. Не мога да пиша повече, главата ми действително ще се пръсне, а нещата в скромния ни дом, за които не мога да говоря, донякъде поради същите мотиви, които, надявам се, са продиктувани от чувството на чест… с една дума, нещата не вървят добре. Можете ли да дойдете в парка в четвъртък? Трябва да Ви съобщя някои неща, които предпочитам да Ви кажа лично.
Завинаги
К.
Мила моя,
Моят Феникс се е превърнал за кратко в злочесто, даже дрипаво създание, говори с нехарактерно слаб и малодушен глас, едва ли не почтително. Така не бива, не може — ще се отрека от всичко, тоест ще се отрека от сърцето си и цялото му щастие, само и само да Ви видя ярка и пламенна, каквато бяхте. Ще направя всичко по силите си, за да можете отново да заискрите в сферата си както преди, ще отрека дори толкова настоятелното си домогване към Вас, на което толкова държах и настоявах. Затова кажете ми — не че сте тъжна, а защо, кажете ми истината и ще се нагърбя да поправя злото, ако ми е по силите. Пишете, ако можете, и елате отново във вторник.
Вечно Ваш Р. Х. Аш
Скъпи господине,
Наистина не зная защо съм толкова тъжна. Не, зная — защото ме отнемате от самата мен и ме връщате смалена, с насълзени очи, докоснати ръце и устни, болезнено осезателен, прегладнял отломък от жена, чието истинско желание не е това… и въпреки това желанието й е прекомерно, неутолимо… ах, колко боли…
Колко сте мил, когато казвате: „Обичам Ви. Обичам Ви.“. И аз Ви вярвам… но коя е тя, коя е тази, която обичате? Дали е тази, с копринената светла коса, с този копнеж… преди бях друга, сама и по-добра, бях си достатъчна, а сега обикалям, търся нещо, непрестанно се променям. Може би нямаше да съм толкова недоволна, ако в ежедневието си бях щастлива, но то се е превърнало в шумоляща хартия от мълчание, пронизана от укоризнени карфици. Отвръщам гордо на този поглед, изглеждам напълно невежа там, където с такава острота познавам — и бивам позната… но това ми коства много и не е лесно, и не помага.
Прочетох Вашия Джон Дън:
Какъв хубав израз, „скрепена с мисли безизкусни“. Вярвате ли, че можем да намерим такава сигурна котва сред вилнеещата буря?
В речника ми вече има нова дума, омразна до болка, на която станах роб… „ако, ако“… Ако имахме време и място да бъдем заедно, както взаимно си позволихме да го искаме, тогава ще сме свободни заедно… а сега сме в клетка?
Мила моя,
Истинската свобода е умението изкусно, мъдро и с признателност да се придвижваме в пространството, което ни обгражда, и да не се стремим да опознаем нищо отвъд пределите му, което не можем да вкусим или да докоснем. Нали обаче сме човешки същества, това ни прави хора — желанието да опознаем всичко, което би могло да се познае, с всички средства. Очите, ръцете и устните ни липсват много повече, когато започнем да ги опознаваме, без да ни е дадено да ги изучим… зовът на непознатото. „Ако“ имахме седмица или две, какво ли щяхме да направим? Може да успеем. И двамата сме находчиви, интелигентни хора.
За нищо на света не бих си позволил да Ви смалявам. Зная, че при подобни обстоятелства е нормално човек да възрази: „Обичам Ви заради Вас самата“, „Обичам самата Ви същност“, като под същност, както сама намеквате, мила моя, разбираме очите, ръцете и устните. Но знаете, трябва да знаете, и двамата го знаем, не е така — скъпа моя, обичам душата Ви, поезията Ви, граматиката, накъсания и светкавичен синтаксис на бързата Ви мисъл, това е същността Ви, както походката на Клеопатра е била нейната същност и радост за окото на Антоний… това е най-дълбоката Ви същност, защото всички очи, ръце и устни по нещо си приличат (макар че Вашите са пленителни и магнетични), но мисълта Ви с Вашия плащ от думи е само Ваша, родила се е с Вас и ще изчезне, ако изчезнете и Вие…
Все още не е взето решение за пътешествието, което споменах. Тъгуел е прекадено зает с домашните си дела, макар че походът ни отдавна бе решен, веднъж да се оправи времето… За да бъде цивилизован, човек в наше време трябва да проявява интелигентен интерес както към най-дребните форми на живот, така и към чудовищния застинал релеф на планетата… и така, начинанието се отлага и аз, който толкова пламенно го исках, сега отлагам — не по-малко пламенно — как доброволно да замина толкова далеч от Ричмънд?
20
Джон Дън. „Прощални думи: за забрана на скръбта“. Всички цитати от Джон Дън са по изданието: Джон Дън. Анаграмата. Съст. и превод от английски Кристин Димитрова. София, Обсидиан, 1999.