До вторник значи.
П.П. „Свамердам“ е почти готов — за втори път.
Скъпи господине,
Съмнителната муза се завърна. Изпращам Ви какво ми продиктува (без да го усъвършенствам).
Свидна моя,
Пиша припряно, страхувам се от отговора Ви, не зная дали да замина или не, заради Вас ще остана… освен ако малката случайност, за която споменахте, не се превърне в истинска възможност. Как е възможно? Как ще обясните удовлетворително подобна стъпка? И въпреки това как мога да не се надявам?
Не искам непоправимо да разруша живота Ви. Останал ми е достатъчно здрав разум, за да Ви моля — противно на желанията ми, противно на собствените ми надежди, противно на истинската ми любов — да премислите преди и след това. Ако с някаква невероятна находчивост може да се уреди удовлетворително, така че след това да живеете, както искате — добре, стига да може… не бива да се пише за тези неща. Утре на обяд ще бъда в църквата.
С любов сега и винаги
Уважаеми господине,
Сторено е. Указът е подпечатан. Говорих с гръмотевичен глас, всичко е казано, така ще бъде. Няма да има повече въпроси, сега и занапред, и пред тази абсолютна заповед като всички тирани изисквам малодушно подчинение.
Това не може да причини по-голяма вреда, отколкото вече причинихме — не по Ваша воля, но донякъде по моя, защото изпитвах (и продължавам да изпитвам) гняв.
11
Понаведи се, ако можеш, братко.
Ако смущавам те, не е задълго.
Благодаря, задето беше с мен,
преди гласът, очите ми и
слабият ми ум да ме оставят.
Тук, в тази празна бяла клетка,
под този гибелен таван,
бял като тебешир, като утроба на яйце.
Ще се излюпя тази нощ, ала в каква
безбрежна, безметежна празнота,
това го знае само тя —
германската света отшелница,
склонила те за мене да се грижиш,
застъпница, отправяща молитви
за моята изстрадала душа,
душицата ми, временно побрана
в таз тясна и черупчеста мембрана,
която вижда Той, прихванал
черупката като момче засмяно
във светлата си длан, напред простряна,
и който с инструмента си божествен
пробива път за Светлина безкрайна
през дупчица с размера на карфица,
насъщната храна да му достави:
неясна слуз или новооперен ангелски зародиш.
В наследство няма да оставя много.
Навремето бе друго или аз
така си мислех, ала не и други.
Кажи-речи, три хиляди крилати
и лазещи, безкрили твари —
изглеждащи в смъртта си като живи,
изкусно инжектирани и после
разрязани, отворени, нагледно
по клас и вид класирани прилежно
във Книгата на майката Природа,
изкуството й висше да покажат.
Ала това сега е без значение.
Пиши, ако обичаш, че оставям
писалките и всички ръкописи
на несравнимия французин Тевено,
а също и единствен мой приятел,
ценящ като достоен философ
находките на дръзкия ми ум.
И микроскопите си бих му дал —
Хомункулуса, както бях нарекъл
помощника от мед, крепящ статива
и лещите по-здраво от човешка длан,
та жадният за знания да наблюдава
сред късчетата марля капките ихор21.
Но ги пожертвах срещу хляб и мляко —
стомахът ми не ги понася вече.
Умирам в дългове. Но той ми е приятел
и ще прости, надявам се, тъй запиши за него.
А после и за нея — Антоанет де Буриньон —
(когато бях отчаян, тя ме убеждаваше
в безмерната във време и пространство
любов на Бог). На нея и на Него уповаващ,
към голата стена обръщам лик и тръгвам
завинаги от този свят на вещи
към Небитийния, показан ми от нея,
когато я намерих във Германия.
Накрая: подпис — Свамердам, и дата,
март, хиляда шестстотин и осемдесета,
и добави накрая възрастта ми:
четирийсет и три годишен — кратко време
за онзи, който през пукнатините
в безмълвната повърхност на нещата
безкрайността успял е да провиди
21
В древногръцката митология — ефирна златна течност, кръвта на боговете и на безсмъртните, смъртоносна отрова за смъртните — бел.прев.