— Пусни ме.
Зад гърба им изникна едра чернокожа жена с черна униформа. На лицето й нямаше и помен от усмивка.
— Защо не четете надписите? В коридорите с книгите се пази тишина.
Мод освободи ръката си и се измъкна. Фъргюс извика след нея „Предупредих те!“ и изчезна в работилницата, а чернокожата пазачка го следваше по петите, подрънквайки връзка с ключове.
Два дни по-късно Роланд и Мод се срещнаха във вегетарианския ресторант „Удълс“ в края на „Мюзиъм Стрийт“. Мод носеше пресниманите страници от Беатрис. Опитите й да се свърже с Роланд по телефона, за да уговорят срещата, се бяха оказали поредното изнервящо преживяване; тревожеше я и възторженото писмо от Леонора Стърн, която беше получила стипендия от фондация „Тарант“, за да дойде в Англия, и възторжено й пишеше: „Следващия семестър ще бъда с теб“.
Наредиха се на опашката и си взеха лазаня със спанак, едва претоплена в микровълновата, след което намериха убежище на подземния етаж на ресторанта с надеждата, че няма да бъдат забелязани от любопитни очи. Роланд прочете дневника на Елън и писмата на Бланш. Мод го наблюдаваше внимателно и накрая попита:
— Какво мислите?
— Едно е сигурно — Бланш е казала нещо на Елън. Вероятно й е показала откраднатите писма. Ще ми се да вярвам, че го е направила, защото Кристабел е заминала с Аш за Йоркшър. Всичко пасва идеално. Но няма никакви доказателства.
— Не виждам как бихме могли да го докажем.
— Хрумнаха ми куп безумни идеи. Да изчетем още веднъж всичките им произведения, писани по това време, може там да открием нещо. Хрумна ми, че ако тръгна по стъпките му в Йоркшър с предположението, че може и тя да е била там, и непрекъснато чета стихотворенията, може да попадна на нещо. Вече намерихме връзка, за чието съществуване никой не би заподозрял, ако изрично не знае да я търси. Рандолф Аш е писал на жена си за местния стопан, който лекува магарешка кашлица, а Кристабел е написала приказка за него. Освен с геологията на Лайл Аш свързва интереса си към потъналите селища в Йоркшър с град Ис. Хората се настройват на една вълна…
— Наистина.
— Може да открием натрупваща се поредица от подобни съвпадения.
— При всяко положение ще бъде интересно.
— Хрумна ми даже нова теория за водата и изворите. Бях ви казал, че след 1860 г. в поезията на Аш се промъква стихийна нотка — вода, камъни, земя и въздух. Смесва гейзерите на Лайл със скандинавски митове, митични гръцки извори и с йоркшърските водопади. Започнах да се чудя за Извора на жаждата в „Мелюзина“
— В какъв смисъл?
— Дали няма някакъв отглас? Това е цитат от „Аск към Ембла“. Вероятно изворът е свързан и с извора от „Песен на песните“. Чуйте:
— Ще го кажете ли още веднъж?
Роланд повтори стиховете.
— Случвало ли ви се е наистина да ви настръхне косата? — попита Мод. — Защото току-що ми се случи. Заболя ме гръбнакът и ми настръхна косата. Сега вие ме чуйте. Това са думите на Раймонден, когато Мелюзина му казва как е видяла, че е надникнал в мраморния басейн и е нарушил забраната:
— Нима ще побелее пепелта23 в огнището ни? — повтори Роланд.
— Образът на огнището присъства навсякъде в „Мелюзина“. Тя строи замъци и домове, а огнището е символ на дома.
— Кой го е написал пръв? Той или тя? Датировката на „Аск към Ембла“ е проблематична, но очевидно сме на път да разрешим и това наред с останалото. Класическа литературна улика. Била е умна жена, умеела е да оставя следи. Като това с куклите.
— Литературните критици са родени детективи — отвърна Мод. — Сигурно познавате теорията, че класическият детективски разказ е възникнал с появата на класическия роман за изневярата — всички са искали да знаят кой е бащата, как е започнало всичко, каква е тайната?
— Трябва да работим заедно — предпазливо каза Роланд. — Аз познавам неговите произведения, вие — нейните. Ако отидем заедно в Йоркшър…
— Пълна лудост. Трябва да кажем на Кропър, на Блекадър и непременно на Леонора Стърн, за да обединим ресурсите си.
— Така ли искате да постъпим?
— Не. Искам да проследим дирята. Влязло ми е под кожата. Искам да знам какво се е случило, и искам лично аз да го открия. Когато дойдохте в Линкън с откраднатите писма, ви помислих за луд. Сега и аз изпитвам същото. Дори не е професионална алчност, а нещо още по-първично.