Мислеше за Оноре дьо Балзак, от когото беше научил много, при това някои напълно погрешни неща и други, прекалено френски, за да му бъдат полезни в света, който все още обитаваше. Жената на горния етаж бе отчасти французойка и читателка. Може би това обясняваше липсата на неувереност, изненадващата делова прямота. Въпреки всичко цинизмът на Балзак бе неизменно романтичен — каква ненаситност, какво настървение! „Отвращението идва, когато се види истината. Човешката любов вижда истината след обладаването.“ Защо беше така? Защо отвращението виждаше по-ясно от желанието? Тези неща имат свой ритъм. Спомни си как като малък, съвсем момче, едва започнало да осъзнава — не докрай, — че, иска или не иска, един ден трябва да стане мъж, спомни си как четеше „Родерик Рандъм“ — английска творба, наситена с мощно и добродушно отвращение към човешкото състояние и неговите недостатъци, ала без грам от тънката дисекция на душевността, която правеше Балзак. Книгата имаше щастлив край. Накрая авторът оставяше героя си пред вратата на спалнята и после го пускаше вътре като послепис. А тя — беше забравил името й, някоя Силия или София, някое безлично въплъщение на физическо и душевно съвършенство, или по-точно на мъжкото въображение — тя се беше появила с широка кенарена роба, през която прозираше грейналата й снага, беше я изхлузила през главата си и се беше обърнала към героя и читателя, оставяйки останалото, обещанието, на тях. За него този миг беше останал пробен камък. Като момче не знаеше какво е кенар, не знаеше и сега и в най-добрия случай въображението му рисуваше неточен образ с розова снага и прочие, и прочие. Но нещо в душата му трепна и той нервно закрачи из стаята. Как ли го виждаше тя на горния етаж — него, мъжа, когото чакаше? Не спираше да крачи из стаята.
Излъсканото дървено стълбище беше много стръмно, с плюшена червена пътека. Къщата на госпожа Камиш се поддържаше добре. Дървото миришеше на пчелен восък, месинговите скоби светеха.
Тапетите в стаята бяха с чудовищни пълзящи рози на зелен фон с нюанса на зелеви листа. Имаше тоалетна масичка, гардероб, ниша със завеса, фотьойл с тапицирани облегалки и извити крачка и огромно легло с месингова рамка, върху което величествено бяха натрупани пухени дюшеци, сякаш за да отделят принцеса от грахово зърно. Тя седеше в очакване върху грамадата, придърпала до брадичката си колосаното бяло покривало от плетена дантела и завивката, съшита от шарени парчета. Не носеше роба, а бяла нощна риза с богато набрани басти и дантели на врата и на китките, закопчана с низ миниатюрни копчета. Бялото й остро лице сякаш грееше на светлината на свещите. Изглеждаше като от кост, без капка руменина. А косата… Тънка, светла, огромна, начупена на зигзаг от плитките в пружиниращи талази и обгърнала като облак шията и раменете й, с метален отблясък в светлината на свещите и за пореден път с някакъв зеленикав оттенък от отражението на голяма глазирана кашпа с избуяла папрат, чиито листа бяха като мечове. Гледаше го, без да продума.
За разлика от много други жени не бе завзела всяка повърхност и не бе осеяла стаята с женските си вещи. На единия стол забеляза трептяща рухнала клетка — кринолина с металните му обръчи и връзки. Отдолу бяха оставени малките зелени боти. Нямаше и помен от четка за коса или шишенце. Той с въздишка остави свещта и припряно свали дрехите си в сенките извън осветения кръг. Тя продължаваше да го гледа. Той вдигна очи и улови погледа й. Можеше да легне и да извърне глава, но не го беше направила.
А когато я прегърна, именно тя попита с дрезгав глас:
— Страхувате ли се?
— Ни най-малко. Вече не — отвърна той. — Ти си моята тюленова съпруга, моята самодива, Кристабел.
Така мина първата от тези дълги странни нощи. Посрещаше го с ожесточена страст, подобна на неговата, и с някакво познание, защото изтръгваше удоволствието си от него, разтваряше се, за да го получи, и се вкопчваше в него с накъсани животински викове. Галеше го по косата и целуваше слепоочията му, но с никакво целенасочено движение не се опитваше да му достави удоволствие като на мъж — и през всички тези нощи така и не стигна дотам. За миг му хрумна, че все едно държи в обятията си Протей, сякаш тя изтичаше като река през вкопчените му пръсти и го заливаше отвсякъде като надигнала се морска вълна. Колко ли безброй, безброй мъже са си мислели същото, казваше си той, из колко ли безброй, безброй места в различни сезони, в различни стаи, колиби и пещери всички са си представяли, че плуват в соленото море сред надигналите се вълни, всички са си представяли — не, всички са знаели, — че са неповторими. Тук, тук, тук, към това го беше водил ритъмът в главата му, целият му живот… всичко бе клоняло към това действие, това място, тази жена, бяла в тъмното, към това изпълнено с движение хлъзгаво мълчание, този дишащ завършек.
29
Уилям Шекспир. Троил и Кресида, трето действие, втора сцена, превод Валери Петров — бел.ред.