— А дотогава ще ги нося вместо теб.
— Мога и трябва сама да нося бремето си.
— Не е така, поне докато съм тук.
— Няма да си тук задълго. Нито аз.
— Да не мислим за времето.
— Стигнахме до Фаустовото „Не може повече“. Шепнем на всеки миг: „Постой! Ти тъй си хубав!“30, но ако не бъдем прокълнати на мига, „звездите бързат, времето тече, часовникът дванайсет ще удари“31. Ала все още можем да тъжим за всяка отминаваща минута.
— Ще се изтощим.
— Не е ли това чудесно състояние, в което да намерим своя край? Дори нищо друго да не го мъчи, човек може да умре само от крайно изтощение да върши непрекъснато едно и също.
— Никога няма да се изморя… от теб, от това…
— За щастие умората е част от човешката природа. Затова е най-добре да заговорничим с неизбежното. Да си играем с него.
Този поет ми е по душа — каза тя. — Макар че не го обичам колкото Джордж Хърбърт. Или Рандолф Хенри Аш.
16
Какво бе приказната Мелюзина?
Твърдят: среднощ до кулата на замъка
чер въздухът се дипли край крилата
на змей грамаден, с люспеста опашка
зашибал раздвоеното небе
през облаците, черни като сажди;
навремени пронизващ писък яха,
понесъл загуба и болка, вятъра,
завихря се в плача му и заглъхва.
Твърдят: при лузинянските князе
на смъртното им ложе иде твар,
половин змия сребриста, половин
жалееща кралица с плътно було.
Те с кръстен знак се помиряват с Царя
небесен, тя се стапя с вик на болка,
че не търпяла Името, навеки
лишена от надежда за спасение.
Разправя дойката, че в тая кула
невинните деца в прегръдка спели,
сърцата и телата си да топлят.
Нежна ръка отгръщала среднощ
завесата и вдигала ги спящи,
да сучат те от майчината гръд,
като в съня им и сред тишината
се сливали горещи сълзи с млякото,
та смесвали в устите сол и сладост,
и те усмихнати през плач се будели,
с надежда и със страх нов сън да чакат.
Тъй, казва дойката, порасли здрави.
Лети над тихото ни кътче Тайна.
Слухът ни чува как реве по вятъра,
гледецът вижда как водовъртежи
завихря в дълбините — тъй дете
върти известно време пумпал, после
го пуска отегчено. По стените
личат следите от незрими зъби.
Дочуваме под горската настилка
как сплита тя живота и смъртта
на корените, вътъци и вейки,
въздишащи под слънцето корони,
менливо люшнати от плам към тлен.
Пресичат Сили дребния ни път.
Под ледовете китът пуска мляко.
Протичат електрически потоци
между очи и полюси, послания
отвъд, през и оттатък съществото ни.
С крак мидата се вкопчва, а вълните
натрупват пясък, черепи, черупки,
от раковини люспи, кварц и кремък,
варовик, креда и от тях извайват
мамутски бряг и дюни — динозаври,
и пак безстрастно пръсват ги на прах.
Във свойта древна хроника е писал
Жан от Арас (та своя княз да радва
и образова): „Цар Давид ни учи,
че пропасти са Божиите присъди,
без дъно и стени, и там душата
се гъне из пространство без основа,
обхванало отвред ума, безсилен
да го схване“. И съветва Жан
човешката душа да не опъва
разсъдъка, където той не стига.
Разумният човек, твърди отецът,
ще види: Аристотел бил е прав,
твърдейки с вяра, че светът съдържа
и зрими, и незрими същества
едно до друго. Той цитира Павел,
че първите Незрими на света
съзрели на Създателя си силата,
от питащия ум човешки скрита,
освен тук-там из книгите, написани
от мъдрите за онзи, що се лута.
Във въздуха, твърди монахът смел,
летят безброй за нас незнайни твари,
могъщи в нестабилния си свят,
пресичат пътя ни сегиз-тогиз,
като например феите орисници,
които според Парацелз са ангели,
ни прокълнати, ни благословени,
захвърлени навек между земята
и хлопналата златна двер небесна…
Не са добри, затуй не са спасени,
въздушни духове, не са и зли
по намерения, непостоянни просто.
Небесните закони през земята
протичат като полюси, обръщат
те глобуса по негова повеля,
завързват (инак казано) простора
с морята, с цялата подвижна маса,
в ефирни мрежи, здраво уловили
материята, вън от тях умът
намира само ужас, отчаяние,
илюзии.
Какво са те, обсебили
съня, страстта сломили, нас отвели
от здравата основа на нещата?
Сестри на ужаса или небесни
кралици, от предела на духа
30
Йохан Волфганг Гьоте. Фауст. Част I, гл. 6. Превод от немски Димитър Стоевски. София, Време, 1997, с. 442 — бел.ред
31
Кристофър Марлоу. Доктор Фаустус. — В: Театър на английския Ренесанс. Съст. и превод Александър Шурбанов. София, Народна култура, 1975 — бел.ред.
32
Андрю Марвъл. „На свенливата си възлюблена“. — В: Английска поезия. Съст. и превод Александър Шурбанов. София, Обсидиан, 1995 — бел.ред.