— А ти? — внезапно попита тя. — Как върви любовният ти живот? Тази вечер нищо не казваш.
— Не мога да взема думата.
— Хвана ме натясно! Наистина не млъквам… но на теб ти е добре дошло, много си спечена с тази твоя сексуалност. Онова копеле Фъргюс Улф наистина те разби, но няма нужда чак толкова да се анихилираш, намирисва на дезертьорство. Трябва малко да му отпуснеш края. Опитай и други сладости.
— Знам какво имаш предвид. Жени. Точно в момента опитвам да стоя сама. И ми харесва. Единствената опасност са хора, които ми натякват собствените си разбирания. Трябва и ти да опиташ някой път.
— Миналата есен опитах, държа ми цял месец. Отначало беше разкошно. Страшно се влюбих в себе си и си казах, че развивам нездрава привързаност към собствената си персона, затова трябва да се откажа. Така попаднах на Мери-Лу. Много по-вълнуващо е да докараш другиго до края, Мод… и много по-великодушно.
— Нали ти казах за натякването. Остави ме на мира, Леонора. Много съм си добре.
— Ти избираш — спокойно каза Леонора, след което добави: — Опитах се да ти се обадя, преди да излетя. Никой не знаеше къде си. От отдела ми казаха, че си заминала с колата с някакъв мъж.
— Кой ти го каза?
— Няма да го издам. Надявам се, че си прекарала добре.
Мод заприлича на литературната си съименничка35 — ледено изрядна, блестящо празна.
— Да, благодаря — отвърна тя с мразовит глас, стисна устни и с побеляло лице заби поглед в стената.
— Разбирам, няма да любопитствам повече. Радвам се, че се е появил някой.
— Не се е появил.
— Добре де, не се е появил.
Леонора дълго се къпа в банята и я остави осеяна с локвички, отпушени шишенца и разнородни тръпчиви миризми на неведоми мазила. Мод запуши шишенцата, избърса локвите, взе си душ зад завесите, натежали от миризмата на „Опиум“ или „Отрова“, и тъкмо се бе мушнала в хладното си легло, когато на вратата се появи Леонора, по-скоро гола, ако не беше оскъдният халат от алена коприна. Не беше завързала колана.
— Целувка за лека нощ? — попита тя.
— Не мога.
— Можеш. Много е лесно.
Приближи се до леглото и я притисна към гърдите си. Мод с мъка освободи носа си, за да може да диша. Отпуснатите й ръце докоснаха величествения корем и тежкия бюст на Леонора. Не можеше да я избута, не можеше и да й се отдаде. За свой срам се разплака.
— Какво ти става, Мод?
— Вече ти казах. Приключих с всичко това. Просто приключих. Казах ти!
— Мога да ти помогна да се отпуснеш.
— Би трябвало да осъзнаваш, че правиш точно обратното! Лягай си, Леонора. Моля те.
Леонора прохърка като голямо куче или мечка и накрая със смях отстъпи.
— И утре е ден. Лека нощ, принцесо.
Мод не можеше да си намери място от отчаяние. Огромното туловище на Леонора лежеше на дивана в дневната й — между нея и книгите й. От напрежение и скованост усети някаква вцепеняваща болка в крайниците, която й напомни последните ужасни дни с Фъргюс Улф. Искаше да чуе собствения си глас да произнася нещо просто, делово. Замисли се с кого би искала да говори, и се сети за Роланд Мичъл, другия привърженик на белите самотни легла. Не погледна часовника — беше късно, но не прекалено, поне за научни работници. Щеше да изчака да звънне няколко пъти и ако никой не се обадеше, щеше веднага да затвори — така дори сериозно да го разтревожи, нямаше да разбере, че е била тя. Вдигна слушалката до леглото и набра лондонския му номер. Какво щеше да му каже? Нямаше да споменава Сабин дьо Керсоз, само щеше да намекне, че има да му казва нещо. И че не е сама.
Две, три, четири позвънявания. Някой вдигна слушалката. Изчакващо мълчание.
— Роланд?
— Роланд спи. Имате ли представа колко е часът?
— Съжалявам, обаждам се от чужбина.
— И сте Мод Бейли, нали?
Мод не отговори.
— Вие сте, нали? Мод Бейли? Защо просто не ни оставите на мира?
Мод държеше слушалката, без да продума, и слушаше ядосания глас. Вдигна очи и на вратата видя Леонора — блеснали черни къдрици, червена коприна.
— Дойдох да ти се извиня и да попитам имаш ли нещо за главоболие?
Мод остави слушалката.
— Не исках да те прекъсвам.
— Нищо не си прекъснала.
На следващия ден Мод се обади по телефона на Блекадър, което се оказа тактическа грешка.
— Професор Блекадър?
— Да?
— Обажда се Мод Бейли от Ресурсния център за женски изследвания в Линкън.
— Да, сещам се.
— Опитвам се спешно да се свържа с Роланд Мичъл.
— Не знам защо се обръщате към мен, д-р Бейли. Напоследък изобщо не се е мяркал.
— Мислех, че…
— Беше заминал някъде. Явно не е добре, откакто се е върнал — така поне предполагам, защото не се е мяркал.