Когато бях малка, Год често ме ужасяваше със страховитите си разкази. Страхувах се ден и нощ от вълци и върколаци, макар че никога не съм виждала и със сигурност не съм чувала вълк; ала когато в снежните нощи долетеше вой, Год вдигаше пръст и казваше: „Вълците приближават и са прегладнели“. Според баща ми в тези мъгливи земи няма ясна граница между мита, легендата и факта — тя не е като каменна арка, разделяща два свята, а повече прилича на низ трептящи воали или предена паяжина, разделяща съседни стаи. Тук бродят вълци; има хора, зли като вълци, и магьосници, които вярват, че имат власт над тези сили; а селяните вярват, че има вълци и че трябва здраво да хлопнат врата между рожбата си и всички тези опасности. В детството ми страхът от вълците едва ли беше по-голям от страха да не ме затворят в тъмния долап, който понякога приличаше повече на ковчег или на нар в семейна гробница, отколкото на безопасно убежище (или на отшелническа пещера, докато си играех на сър Ланселот, преди да разбера, че съм само жена и трябва да се задоволя с ролята на белоръката Илейн, която само страда, оплаква се и умира). В леглото беше толкова тъмно, че се разплаквах за малко светлина, освен ако не бях много болна или нещастна — тогава се свивах на топка като таралеж или спяща гъсеница и лежах, без да мърдам, като смъртта или времето преди раждането, или времето между есента и пролетта (таралежа), или между пълзенето и полета (гъсеницата).
Нижа метафори. Кристабел казва, че Аристотел казва, че истинският гений се познава по добрата метафора. Написаното тук измина дълъг път от прилежното начало — назад във времето и навътре в пространството към собственото ми начало в едно легло долап в стаята в имението, опасано с предпазващ зид.
Има много да уча как да организирам изложението си. Докато пишех за леглото на баща ми, исках едновременно да опиша и леглото на майка ми, на което се спрях след това, както и да включа беседа или отклонение за спалните долапи и за границата между факта и фантазията, на която също се спрях след това. Не се справих съвсем добре, в подредбата се усещат несръчни празноти и подскоци като прекалено големи дупки в каменния зид. Но все постигнах нещо, пък и колко интересно е всичко това, когато го разглеждаш като майсторлък, при който направеното може да се подобри, преправи или изхвърли като чирашки опит.
Какво следва? Моята история. Семейната история. Влюбвания? Такива нямам, не се виждам с никого и не просто не съм изпитвала привързаност и не съм отхвърляла предложения, а изобщо не съм била с човек, за когото може да се мисли в такава светлина. Баща ми явно смята, че всичко ще се нареди от само себе си в някакъв благ и неизбежен процес, „когато му дойде времето“ — което според него още е далеч, а според мен почти безвъзвратно е отминало. Вече съм на 20 години. Няма да пиша за това. Не мога да сдържам мислите си, а Кристабел казва, че в дневника не бива да попадат „изтърканите измишльотини и екзалтираните въздишки на елементарни момичета с елементарни чувства“.
Едно е ясно — отчасти описах къщата, но без обитателите. Утре ще се заема с тях. „Същността на трагедията е в действието, а не в характерите“, казва Аристотел. Снощи на вечеря баща ми и братовчедка ми говориха за Аристотел — рядко съм виждала баща ми да изпитва такова оживление. Лично според мен бездействието е същността на трагедията за много съвременни жени, но не се престраших да изрека тази мисъл, която звучи почти като епиграма, тъй като двамата говореха на гръцки, който Кристабел е научила от баща си, а аз самата не владея. Когато се сетя за средновековните принцеси, които са управлявали домакинствата си по време на кръстоносните походи, или за игуменките, които са управлявали живота на огромни абатства, или за света Тереза, която още като момиче е избягала от дома си, за да се бори със злото, както казва Жак на Жорж Санд, ми се струва, че съвременният живот се е изнежил. Балзак казва, че новите занятия на мъжете в градовете и работата им по канторите са превърнали жените в красиви и не особено необходими играчки, целите в коприна и парфюм, потънали в будоари и фантазии и интриги. Бих искала да видя сурова коприна и да изпитам атмосферата на будоара, но не искам никъде да бъда периферно и пасивно същество. Искам да живея, да обичам и да пиша. Нима това е твърде много? Дали подобно изявление е само измишльотина?
ЧЕТВЪРТЪК, 14 ОКТОМВРИ
Казах, че днес ще опиша характерите на действащите лица. Открих, че се страхувам — това е точната дума — да опиша баща ми. Защото е с мен, откакто се помня, само той и никой друг. Майка ми не е моя майка, а една от приказките, които той ми е разказвал и които като дете не можех да различа от истината, макар че баща ми винаги съвестно е настоявал да казвам само истината. Майка ми е била южнячка родом от Алби. „Много й липсваше слънцето“, казваше баща ми. Виждам съвсем ясно смъртното й ложе. Поискала да ме види, казваше баща ми, била обезумяла от тревога какво ще стане с мен в тази сурова земя без майка, която да се грижи за детето си. Не спирала да плаче, нямала сили даже да живее, но искала да ме види и когато ме донесли, се успокоила, обърнала бялото си лице към мен и се успокоила, така казва. Казва още, че й обещал да ми бъде и баща, и майка, а тя отговорила, че е най-добре да се ожени отново, а той отвърнал — не, никога, защото бил от хората, които обичат само веднъж. Наистина се опитва да ми бъде и баща, и майка, но уви, горкичкият, хич не умее да се оправя с практичната страна на живота, иначе е достатъчно благ и нежен, не става дума за това. Просто не може да взима практически решения, както би го сторила жена. И не знае от какво се страхувам. Или за какво копнея. Но помня, че като малка ме взимаше на ръце с безкрайна нежност и ме целуваше, утешаваше ме и ми четеше приказки.
Виждам, че един от недостатъците ми като писателка ще бъде склонността да се хвърлям в няколко посоки едновременно.
Страхувам се да опиша баща ми, защото всичко помежду ни е прието и неизказано. Нощем чувам дишането му в къщата и веднага ще разбера, ако се накъса или спре — мисля, че ще разбера, ако му се случи нещо, дори да ни дели голямо разстояние. Знам, че той също ще разбере, ако ме грози опасност или се разболея. Изглежда много отнесен, много погълнат от работата си, но има някакво шесто чувство, някакво вътрешно ухо, с което винаги ме чува. Когато бях съвсем малка, ме привързваше към писалището си с дълга ленена панделка, като безкрайно въже, и можех доволно да топуркам между кабинета му и голямата стая. Имаше някаква книга със старинно изображение на Христос и душата, на което душата обикаля на воля из къщата, прихваната с ленена връв; баща ми казва, че именно оттам му било хрумнало. После прочетох „Сайлъс Марнър“36, разказ за един стар ерген, който намира момиченце и по същия начин го привързва към стана си. Усещам гнева и любовта му като нежно подръпване на ленената юзда винаги когато мислите ми прекалено се разбунтуват или когато препусна прекалено бързо. Не искам да се опитвам да пиша твърде обективно за него. Обичам го като въздуха и камъните на огнището, като ябълковите дървета в градината, огънати от вятъра, като прибоя на морето.
Балзак винаги описва лицето на хората, сякаш са нарисувани от холандските художници. Носле с извивката на охлюв, загатващо чувственост, око с червени жилки в бялото, гърбави вежди. Не мога да опиша така очите на баща ми, косата му, прегърбената му стоика. Прекалено е близо. Ако прекалено приближите книгата до лицето си в сумрачната светлина на свещите, буквите се размиват. Така е и с баща ми. Помня неговия баща — философа републиканец, от дните на най-ранното ми детство. Имаше дълга стоманеносива коса, захваната с гребен по обичая на бретонските благородници. И хубава, добре оформена брада, по-бяла от косата. Големи кожени ръкавици, с които ходеше на гости, сватби и погребения. Всички го наричаха Беноа, макар че беше барон Дьо Керсоз, както сега наричат баща ми Раул. Искат съвета им за неща, за които нямат особени познания или за които не знаят нищо. Малко сме като пчелите в кошер — нищо няма да върви добре, ако не ги уведомят или не се допитат до тях.