Казах, че днес ще опиша характерите на действащите лица. Открих, че се страхувам — това е точната дума — да опиша баща ми. Защото е с мен, откакто се помня, само той и никой друг. Майка ми не е моя майка, а една от приказките, които той ми е разказвал и които като дете не можех да различа от истината, макар че баща ми винаги съвестно е настоявал да казвам само истината. Майка ми е била южнячка родом от Алби. „Много й липсваше слънцето“, казваше баща ми. Виждам съвсем ясно смъртното й ложе. Поискала да ме види, казваше баща ми, била обезумяла от тревога какво ще стане с мен в тази сурова земя без майка, която да се грижи за детето си. Не спирала да плаче, нямала сили даже да живее, но искала да ме види и когато ме донесли, се успокоила, обърнала бялото си лице към мен и се успокоила, така казва. Казва още, че й обещал да ми бъде и баща, и майка, а тя отговорила, че е най-добре да се ожени отново, а той отвърнал — не, никога, защото бил от хората, които обичат само веднъж. Наистина се опитва да ми бъде и баща, и майка, но уви, горкичкият, хич не умее да се оправя с практичната страна на живота, иначе е достатъчно благ и нежен, не става дума за това. Просто не може да взима практически решения, както би го сторила жена. И не знае от какво се страхувам. Или за какво копнея. Но помня, че като малка ме взимаше на ръце с безкрайна нежност и ме целуваше, утешаваше ме и ми четеше приказки.
Виждам, че един от недостатъците ми като писателка ще бъде склонността да се хвърлям в няколко посоки едновременно.
Страхувам се да опиша баща ми, защото всичко помежду ни е прието и неизказано. Нощем чувам дишането му в къщата и веднага ще разбера, ако се накъса или спре — мисля, че ще разбера, ако му се случи нещо, дори да ни дели голямо разстояние. Знам, че той също ще разбере, ако ме грози опасност или се разболея. Изглежда много отнесен, много погълнат от работата си, но има някакво шесто чувство, някакво вътрешно ухо, с което винаги ме чува. Когато бях съвсем малка, ме привързваше към писалището си с дълга ленена панделка, като безкрайно въже, и можех доволно да топуркам между кабинета му и голямата стая. Имаше някаква книга със старинно изображение на Христос и душата, на което душата обикаля на воля из къщата, прихваната с ленена връв; баща ми казва, че именно оттам му било хрумнало. После прочетох „Сайлъс Марнър“36, разказ за един стар ерген, който намира момиченце и по същия начин го привързва към стана си. Усещам гнева и любовта му като нежно подръпване на ленената юзда винаги когато мислите ми прекалено се разбунтуват или когато препусна прекалено бързо. Не искам да се опитвам да пиша твърде обективно за него. Обичам го като въздуха и камъните на огнището, като ябълковите дървета в градината, огънати от вятъра, като прибоя на морето.
Балзак винаги описва лицето на хората, сякаш са нарисувани от холандските художници. Носле с извивката на охлюв, загатващо чувственост, око с червени жилки в бялото, гърбави вежди. Не мога да опиша така очите на баща ми, косата му, прегърбената му стоика. Прекалено е близо. Ако прекалено приближите книгата до лицето си в сумрачната светлина на свещите, буквите се размиват. Така е и с баща ми. Помня неговия баща — философа републиканец, от дните на най-ранното ми детство. Имаше дълга стоманеносива коса, захваната с гребен по обичая на бретонските благородници. И хубава, добре оформена брада, по-бяла от косата. Големи кожени ръкавици, с които ходеше на гости, сватби и погребения. Всички го наричаха Беноа, макар че беше барон Дьо Керсоз, както сега наричат баща ми Раул. Искат съвета им за неща, за които нямат особени познания или за които не знаят нищо. Малко сме като пчелите в кошер — нищо няма да върви добре, ако не ги уведомят или не се допитат до тях.
Посрещнах пристигането на Кристабел със смесени чувства, като вълни по време на прилив — едни прииждат, други вече се отдръпват. Никога не съм имала приятелка или довереница — даже кърмачката ми и домашните прислужнички са твърде стари и почтителни, за да могат да изпълняват втората роля, макар че ги обичам и са ми много скъпи, особено Год. Затова изгарях от надежда. Но никога не съм делила баща ми или дома ми с друга жена и се страхувах, че това може да не ми хареса, страхувах се от безименни вторжения или критика, или най-малкото неудобство.
Може би все още изпитвам всички тези чувства.
Как да опиша Кристабел? Живее тук от един месец и сега я виждам толкова различно в сравнение с времето, когато пристигна. Ще се опитам най-напред да възстановя първите си впечатления. Нали не пиша, за да го прочете.
Пристигна на крилете на бурята. (Дали не звучи твърде романтично? И пак не създава достатъчна представа за неистовата стихия вятър и вода, която се изсипа над къщата ни през онази ужасна седмица. При всеки опит да отворим кепенците или да престъпим през вратата, бурята ни посрещаше неумолимо, твърдо решена да нахлуе и да ни помете.)