— Може да са го отнесли в гроба — каза Блекадър и вдигна чаша към ожесточеното меланхолично лице отсреща. — Където ще остане скрито завинаги. Ще позволите ли да вдигна тост? За Рандолф Хенри Аш и Кристабел Ламот. Дано почиват в мир.
Кропър също вдигна чаша:
— Ще пия с вас. Но въпреки това ще разбера.
На стълбите се разделиха. Кропър се поклони и се оттегли. Леонора хвана Блекадър за ръкава.
— Страх ме хваща, като го гледам. Толкова се е навил, приема го много лично. Сякаш са го направили, за да го измамят.
— Нищо чудно. А и не са само те. Шекспир го е предвидил, когато е написал прочутото проклятие45.
— Радвам се, че одрасках голямата му катафалка. Искате ли да се качите с мен? Чувствам се толкова тъжна, можем да се утешим. Слънцето и морето ме размекват.
— Много мило, но ще се въздържа. Трогнат съм, благодаря ви и се радвам, че ме доведохте на това пътешествие, макар че сигурно ще съжалявам до края на живота си… но по-добре да спрем дотук. Не съм… — понечи да каже „във форма“, „от вашия калибър“ или просто „достатъчно силен“, но смътно усещаше, че всичко това щеше да прозвучи като обида.
— Няма страшно. Грехота е да се усложняват отлични работни взаимоотношения, нали?
Тя мощно го целуна за лека нощ и пое към стаята си.
На следващия ден пътуваха безметежно по малък страничен път — бяха решили да се отбият до параклиса с дървения Христос на Гоген, когато ги застигна страховит необичаен рев. Звучеше като кашлица, накъсана от равномерен и ритмичен грохот, след който се разнасяше стържещ вой. Приличаше на агонизиращо животно или скрибуцаща каруца с изкривено колело. Оказа се мерцедесът — със смазан калник и очевидно повреден ремък; на следващото кръстовище ги задмина. Шофьорът бе невидим, но раните на колата му болезнено биеха на очи.
— Ужас! — въздъхна Леонора. — Направо е зловещо.
— Кропър е Анку — усмихна се Блекадър, осенен от ненадейно остроумие.
— Наистина — съгласи се Леонора. — Отдавна трябваше да се досетим.
— С тази скорост едва ли ще догони Бейли и Мичъл.
— Това важи и за нас.
— Всъщност, питам се, защо ни е изобщо да ги настигаме? Можем да си направим пикник.
— Чудесно. Така и ще направим.
24
Мод седеше на бюрото си в Линкън и преписваше един полезен пасаж от Фройд за доклада си, посветен на метафората:
Само в състояние на пълна влюбеност основната сума на либидото се пренася върху обекта, обектът в известна степен се поставя на мястото на Аза.46
След което продължи: „Разбира се, азът, то и свръхазът, даже самото либидо са метафорични хипостаси на онова, което трябва да се разглежда като…“.
Задраска „разглежда“ и написа „което би могло да се преживява като“.
И двата глагола бяха метафори. Накрая написа: „онова, което би могло да се тълкува като събития в неразчленимата маса на преживяването“.
„Масата“ беше метафора. Вече два пъти беше използвала „преживяване“ и думата стоеше ужасно грозно. Може би „събитие“ също беше метафора.
Болезнено усещаше присъствието на Роланд, който седеше на пода зад нея с бял хавлиен халат, опрял гръб на белия диван, на който беше спал при първото си гостуване в Линкън и където спеше сега. С въображаеми пръсти разроши меката му черна коса, паднала като перушина над челото му. Бръчката на веждите му се вряза между очите й. Роланд чувстваше, че е останал без работа, а тя усещаше чувствата му. Роланд чувстваше, че се скатава.
Ако излезеше, стаята щеше да изглежда сива и празна.
Ако не излезеше, как щеше да успее да се съсредоточи?
Беше октомври и за Мод учебната година беше започнала. Роланд не се беше върнал при Блекадър. Не се бе връщал и в апартамента, с едно изключение, след като с многобройните си телефонни обаждания не успя да вдигне Вал и отиде да провери дали е жива. До празна бутилка от мляко завари бележка с големи букви: НЯМА МЕ ЗА НЯКОЛКО ДНИ.
Съставяше списъци с думи. Списъци с думи, които не се поместваха в стройните изречения на литературната критика или теория. Хранеше надежда — дори нещо повече, предчувствие за неизбежност, — че ще пропише поезия, но засега беше стигнал само до списъците с думи. Те го обсебваха и бяха отчайващо важни. Не знаеше дали Мод разбира и съзира колко са важни, или ги смята за поредната глупост. Болезнено усещаше присъствието на Мод. Можеше да усети чувството й, че той чувства, че е останал без работа и се скатава.
Написа на листа: кръв, глина, теракота, карамфил.
45
Надпис, предупреждаващ да не се отваря гробът на Шекспир и заплашващ с проклятие всеки, който стори това — бел.ред.
46
Зигмунд Фройд. Изкуството на психоанализата, превод Жана А. Ценова. София, Евразия, 1994, с. 363 — бел.прев.