След малко: блондинка, горяща къпина, разпръсване.
Добави и пояснение: „разпръсване като при Джон Дън, «разпръснат блясък»47, няма нищо общо с разпръсващ конус“.
Написа върху листа: анемония, корал, въглен, косъм, коса, нокът, нокти, козина, сова, слюда, скарабей.
Отхвърли дървен, връх, брънка и други двусмислени думи, а също петно и пустота, въпреки че всички тези пестеливи думи (поредното прилагателно, за което се колебаеше) напираха в съзнанието му. Не беше сигурен за мястото на глаголите в този примитивен език: напирам, напираш, напира, напря, напрял.
Стрела, клонка (в никакъв случай клон, нито корен), изгнило листо, вода, небе.
Езиковият ни запас е съставен от пресичащи се примки и кръгове. Определят ни границите, които избираме да пресечем или на които решаваме да се подчиним.
— Ще изляза, за да можеш да мислиш.
— Няма нужда.
— По-добре да изляза. Трябва ли да се купи нещо?
— Не, погрижила съм се за всичко.
— Мога да се хвана на работа в някой бар или в болница, нещо такова.
— Не бързай, трябва ти време да помислиш.
— Няма много време.
— Времето е толкова, колкото си го направим.
— Имам чувството, че се скатавам.
— Знам. Нещата ще се променят.
— Не съм толкова сигурен.
Телефонът иззвъня.
— Д-р Бейли ли е на телефона?
— Да.
— Дали Роланд Мичъл също е с вас?
— За теб е.
— Кой е?
— Някакъв образован младеж. Извинете, кой се обажда?
— Не ме познавате. Казвам се Юън Макинтайър и съм адвокат. Исках да говоря с вас, а не с Роланд, макар че и той е добре дошъл, разбира се. Имам и на него да казвам някои работи. Интересният повод, заради който ви търся обаче, е свързан лично с вас.
Мод затисна с ръка слушалката и предаде разговора на Роланд.
— Какво ще кажете да вечеряме заедно в „Белия елен“? Довечера към седем и половина?
— Най-добре да отидем — каза Роланд.
— С удоволствие, много ви благодаря — отвърна Мод.
— Удоволствието може да се окаже преувеличено — въздъхна Роланд.
Двамата влязоха в бара на „Белия елен“ с тревожно предчувствие. За пръв път се появяваха на обществено място като двойка, ако изобщо можеше да се нарече така. Тоалетът на Мод беше в зюмбюленосиньо, лъчистата й коса беше изрядно прибрана. Роланд я гледаше с любов и отчаяние. Нямаше нищо на този свят освен Мод — нямаше дом, нямаше работа, нямаше бъдеще, и заради всички тези отрицания знаеше, че Мод няма да може още дълго да го възприема сериозно или да желае присъствието му.
Очакваха ги трима души — Юън Макинтайър в тъмносив костюм със златиста риза, Вал, грейнала в лъскав кремав костюм с теменужена риза, и още един младеж с костюм от туид и бухнала коса около олисялото теме, когото Юън представи с думите:
— Тоби Бинг. Двамата имаме обща собственост, притежаваме по един крак от кон. Тоби е адвокат.
— Знам, адвокатът на сър Джордж — каза Мод.
— Не затова сме го поканили. Поне не съвсем.
Роланд се взираше във Вал, светнала с блясъка на наистина скъпи и добре ушити дрехи и с още по-същественото, безпогрешно доловимо самодоволно сияние, което носи сексуалното щастие. Беше с нова прическа — къса, мека и добре оформена, така че косата й литваше и се прибираше с всяко движение, гладка до съвършенство. Чорапите, обувките на висок ток, подчертаните рамене, изписаните устни — цялата беше хармонично и красиво излята в приглушени виолетови тонове с копринените оттенъци на гургулица.
— Изглеждаш щастлива, Вал — каза Роланд, без да се замисля.
— Реших, че наистина мога да бъда щастлива.
— Търсих те по телефона, скъсах се да звъня. Исках да видя дали си добре.
— Няма защо. Щом ти можеш да изчезнеш, реших и аз да направя същото.
— Радвам се.
— Ще се омъжа за Юън.
— Радвам се.
— Не прекалено, надявам се?
— Не, разбира се. Просто изглеждаш толкова…
— И ти. Щастлив ли си?
— За някои неща. За други е пълен кошмар.
— Наемът е платен до първата седмица на октомври. Остават още няколко дни.
— Не за този кошмар говоря.
— На Юън му хрумнаха някои неща за истинския кошмар. За Рандолф и Кристабел.
Настаниха се на маса в ъгъла с розова покривка и колосани розови салфетки в голям салон с блеснали кристални полилеи и дървена ламперия. В средата бяха аранжирани есенни цветя — пепеляворозови димитровчета, морави хризантеми и няколко фрезии. Юън поръча шампанско и единодушно се спряха на пушена сьомга, фазан с гарнитура, сирене „Стилтън“ и лимоново суфле. Според Роланд фазанът беше жилав. Хлебният сос му напомни за коледната кулинария на майка му. Съвсем по английски разговаряха за времето, а около масата, също съвсем по английски, се разливаха тънки струи сексуална тревожност. Роланд виждаше как Вал измерва с поглед Мод и я определя като студена красавица; виждаше също как Мод изучава Вал и го поставя на везните редом с нея, но нямаше представа каква е присъдата й. Виждаше също как и двете откликват на приятелското и възторжено отношение на Юън. Той успяваше да разсмее всички и Вал грейваше от гордост и щастие, а Мод с усмивка се отпусна. Поднесоха добро бургундско и всички се разсмяха още по-свободно. Оказа се, че Мод и Тоби Бинг имат общи приятели от детинство. Юън и Мод разговаряха за лов. Роланд се чувстваше като наблюдател, изпаднал в периферията. Попита Тоби Бинг как е Джоан Бейли, и разбра, че доста дълго е била в болница, но вече са я изписали.