Няма как да не тънем в догадки относно съдържанието на сандъчето, погребано заедно с Рандолф Аш, което според наблюденията на очевидци е било все още непокътнато, когато след четири години до него положили ковчега на жена му.57 Елън Аш е споделяла престорените скрупули и погнуса на своето поколение от публикуването на лични книжа. Често се твърди — не на последно място от самата Елън58, — че Рандолф е имал същите задръжки. За наше щастие той самият не е оставил подсказващи волеизявления в този смисъл; за наше още по-голямо щастие вдовицата му е изпълнила предполагаемите му указания откъслечно и безразборно. Не знаем какви безценни свидетелства сме загубили, но на тези страници видяхме какво огромно богатство представлява онова, което е останало. Въпреки това ни се иска хората, които през 1893 г. са смутили покоя му, да бяха счели за уместно поне да отворят скритото сандъче, да го прегледат и да опишат съдържанието му за потомството. Подобни решения да се унищожат и да се скрият свидетелствата за нечий образцов живот се взимат разгорещено приживе — или още по-често в агонията на отчаянието веднага след смъртта — и са далеч от премерената оценка и желанието за пълно и трезво познание, които настъпват след такива сътресения. Дори Росети е размислил, след като погребал стиховете си с трагично починалата си съпруга, и се е наложило да унижи и себе си, и нея, за да ги откопае. Често си мисля за казаното от Фройд за отношенията на примитивните ни прадеди към мъртвите, които те виждали двусмислено било като демони и призраци, било като почитани предци: Фактът, че като демони вече се разглеждат душите на онези, които са умрели неотдавна, показва по-добре от всякакво въздействие на траура причината за вярата в демони. Траурът има да изпълни доста специфична психологическа задача: неговата функция е да отдели спомените на живите и надеждите им от мъртвия. Когато това бъде постигнато, болката става по-слаба и с нея — угризенията на съвестта и самоупрекването и следователно също така страхът от демона. И същите души, от които преди всички са се страхуват като от демони, сега може да се очаква, че ще срещнат по-приятелско отношение, те са почитани като предци и са призовавани за помощ.59
Не можем ли да оправдаем желанието си да видим скритото с довода, че същите тези, чието неодобрение ги е превърнало в демони за най-близките им и най-скъпи същества, сега са наши обичани предци, чиито реликви бихме тачили в светлината на деня?
27 НОЕМВРИ 1889 г.
Старата жена леко ситнеше по тъмните коридори, а после се качи по стълбите, като несигурно спираше на някоя площадка. В гръб — защото сега я виждаме съвсем ясно — в гръб и сред сенките все още можеше да мине за жена на неопределена възраст. Беше облечена с кадифен халат и везани меки чехли. Вървеше изправена и ставите й, макар че тялото й бе уютно напълняло, не пропукваха. Косата й се спускаше на дълга светла плитка между плещите; на светлината на свещта би могла да ни се стори бледозлатиста, но всъщност беше кестенява, изсветляла до бяло.
Жената се вслушваше в къщата. Сестра й Пейшънс спеше в най-хубавата стая за гости, а някъде на втория етаж спеше и племенникът й Джордж, вече амбициозен млад адвокат.
Склопил очи, в спалнята си със скръстени ръце лежеше Рандолф Хенри Аш. Бялата му коса почиваше в ореола от набран сатен, главата му бе положена върху бродирана копринена възглавница.
Когато разбра, че няма да може да заспи, тя отиде при него, безшумно отвори вратата и остана там, загледана в промените. Непосредствено след смъртта изглеждаше същият, умиротворен и успокоен след мъките, сякаш отпочинал. Сега си беше отишъл и стаята беше празна, беше останало само все по-отчетливо изрязаното костеливо подобие с хлътнали очи, изпъкнала челюст и пожълтяла кожа, опъната по хребета на скулите.
Тя се опитваше да осъзнае промените, прошепна молитва в савана от тишина и попита нещото в леглото: „Къде си?“.
Както всяка нощ, цялата къща миришеше на изгасени въглища в огнището, на изстинали скари и стар пушек.
Върна се в малкия си кабинет, където писалището й беше зарито със съболезнователни писма, на които трябваше да отговори, и със списъците с поканените на утрешното погребение, които трябваше да провери. Извади дневника от чекмеджето, взе още няколко листа, погледна нерешително към купчината и се измъкна през вратата, заслушана в съня и смъртта.
Изкачи още едни стълби до последния етаж на къщата, където беше кабинетът на Рандолф — цял живот задачата й беше да не допуска там жива душа. Не правеше изключение дори за себе си. Пердетата не бяха спуснати. Светлината на уличния фенер се губеше в бликналото сребро на пълнолунието. Долови призрачния аромат на тютюна му. На писалището бяха останали купища книги, извадени преди последната му болест. В стаята още се усещаше присъствието му, сякаш беше потънал в работа. Тя седна на писалището, остави свещта пред себе си и се почувства не по-добре — каква нелепа мисъл!, — но поне не толкова безутешна, сякаш присъствието тук не беше толкова изпито и ужасно като онова, което спеше или лежеше на долния етаж, студено като камък.
57
Погребението е описано в писмо от Пейшънс Мередит до сестра й Фейт, понастоящем собственост на правнучката на Едмънд Мередит Мариан Уормолд.
58
Вж. по-горе бел. от Ариан Льоминиер в глава 19, с. 502, както и записките в непубликувания дневник от 25 ноември 1889 г.
59
Sigmund Freud, Totem and Taboo, Works (Standard edn 1955), vol. 13, pp. 65–66 (бълг. превод: Зигмунд Фройд. Тотем и табу, прев. от немски Пламен Ванев. София, КХ, 1991, с. 105).