Твърде много се повтаряше това „разбиране“. Но така беше по-добре.
„Благодаря Ви за уверението, че не знаете нищо за мен. Напълно искрено мога да Ви отвърна, че не зная нищо съществено за Вас, с изключение на няколко елементарни и необходими неща — както и това, че съпругът ми Ви обичаше. Съпругът ми каза, че Ви обича.“
Думи на една стара жена към друга, която се описваше като вещица в кула.
„Как можете да искате това от мен, как можете да прекършите краткото време, което ми остава с него, живота ни, дребните жестове на нежност и неизречените връзки, как можете да застрашавате така последните ми дни, защото и за мен това са последните ми дни, той е моето щастие, което скоро ще загубя завинаги, нима не разбирате, че не мога да му дам писмото Ви?“
Не написа нито ред.
Седеше до него, сплиташе кичурите от косата им и ги пришиваше върху черната копринена панделка. На шията си беше сложила брошката, която й беше изпратил от Уитби — белите рози на Йорк, изрязани в черния кехлибар. Белите кичури белезникаво се открояваха върху черния плат.
— Плитка светла коса около костта…62 Какво правиш, Елън, приготвяш я за деня, когато ще разровят гроба ми? Винаги съм смятал, че тези стихове са за мен и теб, точно така, нашите стихове.
Беше един от лошите му дни. Съзнанието му беше съвсем ясно, а после се залутваше някъде и мислите му блуждаеха — къде?
— Какво странно нещо е сънят! Можеш да попаднеш къде ли не. Сред поля, градини, други светове. В съня си можем да попаднем в съвсем друго измерение.
— Така е, скъпи. Всъщност не знаем почти нищо за живота си. За това какво знаем наистина.
— За миг я зърнах сред летните поля. Трябваше да се погрижа за нея. Но как? Щях само да я нараня… Какво правиш?
— Сплитам косите ни.
— В часовника ми е. Косата й. Кажи й.
— Какво да й кажа?
— Забравих.
Очите му се затвориха.
Намери я в часовника му. Безкрайно дълга тънка плитка светлоруса коса. Като бяло злато. Извади я на бюрото пред себе си. Беше прилежно вързана със светлосиня памучна панделка.
„Трябва да разберете, че винаги съм знаела, моят съпруг ми каза много отдавна, по собствено желание и съвсем откровено, за чувствата си към Вас…“
Ако го беше написала, щеше да каже истината, без нищо да спестява или да преувеличава, но нямаше да звучи убедително, нямаше да разкрие истинската същност на нещата — съпровождащото разказа мълчание, проточилите се мълчания преди и след това, вечното мълчание.
Седяха до камината в библиотеката през есента на 1859 г. На масата имаше хризантеми, червените листа на бронзовите букове и необичайна петниста папрат, едновременно млечна, пурпурна и златна. Беше по времето на стъклените му вивариуми и копринените буби, които трябваше да стоят на топло, затова бяха пренесени тук, в най-топлата стая, грозни мръснокафяви пеперуди с охранени груби пашкули върху оголените клонки, защото Рандолф изучаваше метаморфозата. Тя преписваше „Свамердам“, а той крачеше из стаята и я наблюдаваше как работи, потънал в мислите си.
— Спри да преписваш, Елън. Трябва да ти кажа нещо.
Помнеше бликналите чувства. Като копринен пашкул в гърлото, като забити нокти в жилите, желанието нищо да не й казва, нищо да не чува.
— Не е необходимо…
— Трябва. Винаги сме били откровени един с друг, Елън, поне това. Ти си моята скъпа и мила съпруга и те обичам.
— Но? След подобни думи винаги следва „но“.
— Може би от година обичам друга. Може да се нарече лудост. Сякаш бях обладан от демони. Или заслепен. Отначало само си пишехме, после… В Йоркшър не бях сам.
— Знам.
Мълчание.
— Знам — повтори тя.
— Откога? — попита той с попарена гордост.
— Отскоро. Не е заради нещо, което си казал или направил. Не съм видяла нищо. Казаха ми. Посети ме една жена. Трябва да ти върна нещо.
Беше скрила първия екземпляр на „Свамердам“ под плота на масата и сега извади плика, адресиран до госпожица Ламот, „Витания“, „Арарат Роуд“, Ричмънд.
— Струва ми се, че в първия вариант пасажът за вселенското яйце е по-добър от този, който преписвам — каза тя.
Отново мълчание.
— Щеше ли да ми го дадеш, ако не ти бях казал? За госпожица Ламот?
— Не знам. Сигурно не. Как бих могла? Но ето че ми каза.
— Госпожица Глоувър ли ти го даде?
— Писа ми два пъти. Накрая ме посети.
— Нали не каза нещо, което те е наранило, Елън?
Горката обезумяла жена с бяло лице и спретнати износени боти, която не спираше да крачи из стаята с безбройните широки фусти, които носеха по онова време, и нервно свиваше и отпускаше юмруци, стегнати в бледосиви ръкавици. Очите зад стъклата с железни рамки бяха ярко, кристалносини. Червеникава коса, тук-там оранжево петно лунички върху тебеширената кожа.