Нищо чудно да го казвам единствено заради удоволствието да блесна с уместния цитат. Това би те накарало да се усмихнеш. Ах, Кристабел, Кристабел, насилвам тези внимателно подбрани изречения, с които моля за твоето внимание, и си спомням как взаимно чувахме мислите си — на мига, така светкавично, че не се налагаше да довършваме думите си…
Има нещо, което трябва да узная — добре разбираш за какво говоря. Казвам „трябва да узная“ и това звучи деспотично. Ала съм в твоите ръце и те умолявам да ми кажеш. Какво стана със сина ми? Жив ли е? Как да питам, като не зная? Как да не питам, като не зная? Говорих надълго и широко с братовчедка ти Сабин, която ми каза само онова, което всички в Кернеме знаят — единствено фактите, защото никой не е сигурен какво е станало.
Не може да не знаеш, че заминах за Бретан от любов, от грижа и притеснение за теб, за здравето ти, заминах с желание да се грижа за теб, да направя всичко, което трябва, доколкото е възможно. Защо ми обърна гръб? От гордост, от страх, от независимост, от внезапна омраза заради несправедливо различната участ на мъжете и жените?
Ала все пак мъж, който знае, че има или е имал дете, но не знае нищо повече, заслужава поне малко съжаление.
Как мога да изрека подобно нещо? Каквото и да е станало с това дете, казвам го предварително, каквато и да е истината, ще те разбера, само искам да знам, най-лошото отдавна е преживяно във въображението ми, дори може да се каже, че е вече зад гърба ми…
Виждаш ли, не мога да го напиша, затова не мога да ти изпратя тези писма, в края на краищата пиша други, не толкова прями, по-повърхностни, на които ти не отговаряш, скъпи мой демоне, моя мъчителко… Защото ми е забранено.
Как мога да забравя ужасните думи, които зловещият глас изкрещя в лицето ми на онова противно сборище на духове?
„Превърна ме в убийца!“ Обвинението беше отправено към мен и казаното не може да се забрави, думите отекват всеки ден в ушите ми.
От устата на онази глупачка се изтръгна страшен стон: „Няма дете!“. Кой знае какво се крие зад това — някаква смесица от хитрост, неволно възклицание, неподправена телепатия, как бих могъл да кажа? Ала едно ти казвам, Кристабел, на теб, която никога няма да прочетеш това писмо, както и много други, защото е отвъд предела, до който може да бъде споделено — казвам ти с отвращение и ужас, с отговорност и с остатъците от любов, които се впиват като обръчи в сърцето ми, сигурно щях с пълно съзнание да превърна и себе си в убиец…
Тя припряно грабна листа за крайчеца, сякаш беше зашеметена жилеща твар, оса или скорпион. Запали малък огън върху скарата в таванския кабинет на Рандолф и изгори писмото, като го побутваше с ръжена, докато не останаха само овъглени люспи. Взе запечатаното писмо и го повъртя в ръцете си, размишлявайки дали да не изгори и него, но накрая остави пламъците да изгаснат. Беше сигурна, че нито той, нито тя самата биха искали писмото му да се запази. Не би го искала и Кристабел Ламот, с всички тези негласни обвинения за какво? По-добре да не мисли за това.
Отново запали огън, за да се сгрее, този път с дърва и малко въглища, и се сгуши в халата до камината, докато чакаше пламъците да се разгорят и стаята да се затопли.
Целият ми живот, помисли тя, се гради върху лъжа. Цял дом за една лъжа.
Винаги беше вярвала, твърдоглаво и упорито, че всичките й отбягвания, цялата й приблизителност, всичките й шаради, както понякога ги виждаше, са ако не оправдани, то поне обуздани и обезвредени от безпощадното й изискване да бъде откровена със себе си.
Рандолф й беше съучастник. Нямаше представа как той виждаше историята на живота им. Двамата не говореха за това.
Ала ако не знаеше истината, в която понякога се вглеждаше, имаше чувството, че е застанала върху свлачище и пропада в някаква бездна.
Обясняваше усещането си за неизречените истини за нещата с един прекрасен пасаж от „Принципи на геологията“ на сър Чарлс Лайл, който една вечер беше прочела на Рандолф; той самият най-много се развълнува от предишния пасаж, в който се описваше плутоническата теория за образуването на скалните породи. Беше преписала откъса от книгата в дневника си.
Именно неповторимата природа на кристалните образувания, като гранит, хорнбленда и др., която коренно ги отличава от всички останали породи, чийто произход познаваме, дава основание да ги разглеждаме като следствие от причини, които и днес упражняват въздействието си в подземните пластове. Те не спадат към разред, който е изживял времето си; те не са паметници на някакъв предисторически период, белязани с отмрелите знаци, думи и словосъчетания на някакъв мъртъв език — напротив, от тях можем да научим онази част от живия език на природата, която не можем да опознаем в ежедневното си съприкосновение с онова, което се случва на обитаемата повърхност.
63
Майкъл Дрейтън. „Идея“, сонет 61. — В: Английска поезия. Съст. и превод Александър Шурбанов. София, Обсидиан, 1995 — бел.ред.