Роланд я пое с уважение. Не усещаше онова магнетично чувство от двете писма, които носеше сгънати в джоба си, но долавяше жилото на любопитството.
Безпокоеше се за билета си, трябваше да се върне същия ден. Безпокоеше се и от ограниченото търпение на Мод. Дневникът беше написан с възбуден и красив почерк, на кратки пориви. Започна да го прехвърля. Килими, канапета, удоволствията от оттеглянето, „днес наехме главна готвачка“, нов начин за задушаване на ревен, картина на младенеца Хермес и майка му и да, закуската при Краб Робинсън.
— Ето.
— Добре. Оставям ви. Ще ви взема, когато затворят библиотеката. Имате няколко часа.
— Благодаря.
Бяхме навън на закуска при г-н Робинсън, приятен, но прозаичен възрастен господин, който ни разказа някаква заплетена история за един бюст от Виланд, който лично той изтръгнал от незаслужена забрава за огромно удоволствие на Гьоте и други литературни величия. Не се каза нищо особено интересно, със сигурност не и от засенчената мен, макар че така и предпочитам. Присъстваха г-жа Джеймсън, г-н Беджът, поетът Аш без г-жа Аш, която била неразположена, и неколцина по-млади господа от Лондонския университет. Принцесата пожъна голямо възхищение, при това основателно. Тя вля доста здрав разум у г-н Аш, чиято поезия не мога да харесам, макар тя да призна, че силно я харесва, което, естествено, го поласка. Липсват му според мен лирическата плавност и наситеност на Алфред Тенисън, а и се съмнявам в сериозността му. Поемата му за Месмер си остава огромна загадка за мен, тъй като изобщо не мога да твърдя с каквато и да било сигурност какво точно е отношението му към животинския магнетизъм, дали му се подиграва, или го подкрепя, а същото е и с много от другите му произведения, така че накрая човек започва да се чуди дали няма насреща си много шум и много приказки за нищо. Колкото до мен, изтърпях дългите размишления върху трактарианците3 от страна на млад и самомнителен университетски либерал. Щеше силно да се изненада, ако научеше истинското ми мнение по тези въпроси, но избрах да не го допусна толкова близо, не отронвах нито дума, усмихвах се и кимах възможно най-добре, запазвайки мислите за себе си. Но почти се зарадвах, когато г-н Робинсън реши да разкаже на цялата компания за пътешествията си из Италия с Уърдзуърт, който с всяка следваща крачка все по-силно изгарял от желание да си е тук, у дома, и само с огромни усилия можел да бъде убеден да разглежда пейзажа.
Аз също изгарях от желание да съм си у дома и се зарадвах, когато най-сетне затворихме собствената ни скъпа врата зад гърба си и двете се приютихме в тишината на малката ни гостна.
Домът е велико нещо, въпреки че не събрах смелост да го кажа пред г-н Робинсън, и то определено ако е собствен дом, като нашата мила къщурка. Когато мисля за предишното си съществуване — за всичко, което смятах, че мога в действителност да очаквам от остатъка от живота си, местенце по милост на крайчеца на килима в нечия дневна, слугинска стаичка или още по-зле, изпитвам благодарност и за най-малкото нещо, което е неизразимо скъпо за мен. Лиза ни поднесе лек обяд — студено пилешко и салата, следобед се разхождахме в парка, работихме, а за вечеря хапнахме топло мляко с бял хляб, поръсен със захар, както би могъл да вечеря и самият Уърдзуърт. Посвирихме и попяхме заедно, а после си четохме на глас малко от „Кралицата на феите“. Съвместните ни дни предат простите удоволствия на ежедневието, които човек никога не бива да приема за даденост, а също висшите удоволствия на изкуството и мисълта, които сега можем да вкусваме, когато и както пожелаем, без никой да ни забранява или да ни натяква. Ричмънд наистина е като Обетована земя, казах аз на Принцесата, а тя отвърна, че трябва само да се надяваме някоя зла фея да не завиди на щастливата ни участ.
По-нататък нищо в продължение на три седмици и половина, прости блюда, разходки и четене, музика и художествените намерения на Бланш за картини. После Роланд попадна на едно изречение, което можеше да означава нещо — или нищо. Нищо, освен ако не гледаш много внимателно.
Чудех се дали да не направя етюд с масло върху някоя тема от Малори, може би пленяването на Мерлин от девойката Нимю или самотната Дама от Астолат. Умът ми прелива, изпълнен със смътни образи, но нямам ясна представа за нещо съществено. Цяла седмица нахвърлях скици на дъбовете в Ричмънд Парк — всичките ми линии са прекалено леки за плътната здравина на стволовете им. Какво ни кара да правим красиво онова, което би трябвало да изразява груба сила? За Нимю или за Девойката Лилия ще е необходим модел, а едва ли мога да моля Принцесата да ми отдели толкова много от времето си, макар да се надявам, че часовете, прекарани за „Кристабел пред сър Лиолайн“, може да й се сторят не изцяло загубени. Рисувам така прозрачно, сякаш работите ми са неосветено цветно стъкло, на което му трябва порой светлина някъде отвъд, за да пламне и да се оживи, а такова място няма. О, как искам да имам сила! Тя закачи „Кристабел“ в спалнята си, където картината улавя утринното слънце и показва несъвършенствата ми. Много е развълнувана от едно дълго писмо, което пристигна тази сутрин и което не ми показа, а само се усмихна, взе го и го прибра.
3
Движение в англиканската църква в средата на XIX в., което се стреми да възвърне в нея някои католически традиции — бел.ред.