— Кога ще трябва да го оставим? — не се отказваше Хилдебранд.
— Няма да го обсъждаме тук — каза Кропър. — Разкажете тогава за…
— Казахте ли им, че заминаваме?
— Платил съм и за утре вечер.
— Хубава нощ се случи. Приятна, спокойна. И луната е на наша страна.
На път към стаите си отново се разминаха с влюбените, които излизаха от дъсчената телефонна кабина в коридора. Кропър кимна.
— Лека нощ — избоботи Хилдебранд.
— Лека нощ — отговориха двамата в един глас.
— Тази вечер ще лягаме рано — продължи Хилдебранд. — За днес стига толкова.
Девойката се усмихна и хвана младежа под ръка.
— Напълно сме съгласни. И ние ще си лягаме. Лека нощ и приятни сънища.
Кропър изчака да стане 1 часа. Не се чуваше нито звук. Огънят в камината още димеше. Въздухът беше тежък и неподвижен. Беше спрял мерцедеса до вратата на паркинга; можеха спокойно да се приберат в хотела, защото освен ключа за стаята всеки гост получаваше и ключ от външната врата. Голямата кола гладко замърка по шосето, откъдето завиха нагоре към църквата. Кропър паркира под едно дърво до входа и извади от багажника новите инструменти и ветроупорни лампи. Пръскаше дъжд, земята под краката им беше влажна и хлъзгава. Двамата с Хилдебранд тръгнаха в мрака към семейния гроб.
— Вижте! — възкликна Хилдебранд и спря сред петно лунна светлина между църквата и хълма с кедъра и тиса.
Без да бърза, около кулата съвършено безшумно кръжеше голяма бяла сова, величествена и съсредоточена в делата си.
— Зловещо — прошепна Хилдебранд.
— Великолепно създание — рече Мортимър Кропър, който донякъде отъждествяваше собственото си вълнение, собственото си усещане за могъщество и увереност, завладяло мускулите и мислите му, с премерените махове на крилете и безтегловно реещата се птица. Над совата драконът помръдна, колебливо трепна, проскърца и спря, уловил безцелно движение във въздуха.
Трябваше да действат бързо. Можеше да се окаже доста работа за двама души, ако искаха да свършат преди зазоряване. Започнаха да режат и да трупат тревния чим.
— Имате ли представа къде може да са го сложили? — задъхано попита Хилдебранд и Кропър осъзна, че колкото и съвършено точна да беше представата му, защото беше убеден, че сандъчето се намира в средата на парцела, по-голям от човешки бой, всичко това бе плод на разпаленото му въображение; толкова често си беше представял изравянето на сандъчето, съзнанието му толкова често беше рисувало заветната сцена, че на практика беше измислил мястото. Ненапразно обаче беше потомък на спиритици и шейкъри65. Реши да разчита на интуицията си.
— Ще започнем от главата и ще стигнем достатъчно дълбоко, след което методично ще напредваме към краката.
Започнаха да копаят. Купчината изхвърлена пръст растеше — смесица от глинеста почва и кремък, изскубнати корени, дребни кости на гризачи и птици, камъни, пресят чакъл. Хилдебранд сумтеше, плешивото му теме лъщеше на лунната светлина. Кропър ликуващо размахваше лопатата. Усещаше, че е прескочил някаква допустима граница, но всичко беше наред. Не беше някой посивял стар учен, вмирисан на нощна лампа и кацнал на пиедестала си. Беше се престрашил да действа и щеше да открие каквото търси, такава беше съдбата му. Вдигаше острата лопата над земята и я забиваше с чудовищна радост, разсичайки и помитайки слузестата съпротива. Свали якето и с удоволствие усети дъжда по гърба си, ликуващо долови капките пот, които се стичаха по гърдите и между плешките му. Забиваше лопатата с всичка сила, удряше ли, удряше.
— Кротко, кротко — прошепна Хилдебранд.
— Давай! — изсъска Кропър и с голи ръце задърпа дълъг змиевиден израстък от коренищата на тиса, който накрая преряза с ловджийския си нож. — Тук е, сигурен съм.
— По-кротко, не искаме да смутим… така де, доколкото може.
— Няма да се наложи. Давай, давай.
Излезе вятър. Задуха и няколко дървета в двора на църквата изстенаха и проскърцаха. Внезапен порив дръпна якето на Кропър от надгробния паметник, на който го беше оставил, и го свали на земята. До този момент не се беше замислял особено, но сега му хрумна, че на дъното на ямата, която разкопаваха, лежаха останките на Рандолф Хенри Аш и жена му Елън. В светлината на фенера се виждаха само прорезите от лопатите и суровата пръст с дъх на зимник. Кропър подуши въздуха. Сякаш нещо помръдваше, замахваше и се засилваше, готово да го удари. За миг съвсем ясно усети нечие присъствие — не на човек, а на някаква подвижна твар, и унило се подпря на лопатата, сякаш възпрян от нечия чужда воля. В същия миг бурята връхлетя Съсекс. Облиза ги дългият виещ език на вятъра и дебела въздушна стена блъсна Хилдебранд, който внезапно седна в калта с изпразнени дробове. Кропър отново започна да копае. Разнесе се приглушен свистящ вой, дърветата възнегодуваха с хор от стенания и скърцащи въздишки. От покрива на църквата се откъсна керемида. Кропър отвори уста и веднага стисна устни, без да каже нищо. Вятърът се носеше из гробището като същество от друго измерение, като ридаещ пленник. Тисът и кедърът отчаяно кършеха клони.
65
Английска религиозна секта, основана в средата на XVIII в., оцеляла единствено в САЩ. Последователите й изповядват безбрачие, обща собственост и строг, прост начин на живот — бел.ред.