Скъпа София,
Благодаря ти за писмото и за много майсторските рисунки на патици и патоци. Тъй като съм стар човек без свои деца или внуци, трябва да ми простиш, че ти пиша като на скъп приятел, който ми е изпратил нещо красиво, което свидно ще пазя. Какво добро наблюдение показваш с онова обърнато патенце, защурало се надолу с главата сред корените и личинките на дъното на езерото.
Не мога да рисувам толкова хубаво като теб, но смятам, че даровете трябва да са взаимни, затова тук виждаш леко килната на една страна разновидност на моя съименник7, величествения ясен. Той е често срещано и вълшебно дърво — вълшебно не като планинския ясен, а защото едно време северните ни прадеди вярвали, че той крепи света в едно цяло, корените му са в подземния свят, а върхът му опира в небето. От него стават добри дръжки за копия, а става и за катерене. Пъпките му, както отбелязва лорд Тенисън, са черни.
Надявам се, не възразяваш, че те наричам София, а не Софи. София значи „мъдрост“, божествената Мъдрост, която поддържала реда във всичко, преди Адам и Ева така глупаво да съгрешат в градината. Несъмнено ти ще станеш много мъдра, като пораснеш — ала сега ти е време за игра и време да радваш възрастния си обожател с твоите патицию.
Това излияние имаше рядка стойност. Доколкото знаеше Мортимър Кропър, то бе единственото писмо до дете, оставено от поета. Като цяло Аш си бе създал репутацията, че не понася особено добре децата. (Знаеше се, че не е можел да търпи племенниците и племенничките на жена си, от които усилено са го предпазвали.) Това налагаше малка корекция. Кропър преснима останалите писма, придружени с рисунки на платан, кедър и орех, и допря ухо до вратата да провери дали г-жа Уапшот или дебелият й малък териер не са се размърдали. След миг установи, че и двамата хъркат в различна октава. Върна се на пръсти през площадката, където балатумът веднъж скръцна, в обточена с волани кутия — стаята за гости, където на покрита със стъкло масичка с формата на бъбрек, застлана до пода с два ката сатен във виненокален оттенък и бял тюл, в сърцевидна паничка с гардении бе положил джобния часовник на Рандолф Аш.
На сутринта закуси с Дейзи Уапшот, непретенциозна гърдеста жена с рокля от крепдешин и розова ангорска жилетка, която въпреки неговите възражения му прислужваше на масата и му поднесе огромна чиния с яйца с шунка, гъби, домати, наденички и боб на фурна. Той хапна препечени триъгълни филийки с мармалад от кристален буркан с капак и лъжичка с формата на раковина. Пи силен чай от сребърна кана с бродиран калъф, наподобяващ мътеща кокошка. Ненавиждаше чай. Беше привърженик на черното кафе. Поздрави г-жа Уапшот за чая. От прозорците на собствената си елегантна къща щеше да вижда строга градина, а отвъд нея — папратите и хвойната по скалистото плато и билото на планините, които се извисяваха от пустинята в ясното небе. Сега виждаше къс морава, обточен с пластмасова ограда, която го разделяше от други еднакви парцели.
— Нощувах много удобно — каза той на г-жа Уапшот. — Извънредно съм ви признателен.
— Радвам се, че писмата на моя Родни ви заинтригуваха, професоре. Наследил ги е от майка си. Която доста изпаднала от едновремешното си положение, ако може да му се вярва. Не познавам никого от семейството му. Оженихме се през войната. Беше пожарникар, така се запознахме. Бях камериерка в онези дни, професоре, при една дама, а той беше джентълмен, веднага се виждаше. Само дето хич не го влечеше да работи, така си е. Държахме едно магазинче, мъжка и женска галантерия, но да ви кажа правичката, то аз вършех цялата работа, а той само се усмихваше на клиентите, такъв един засрамен. Така и не знам откъде ги взе тия писма. От майка му били, казала, че на него може да се падне литературната дарба, а те били от някакъв прочут поет. Показа ги на викария, но според него нямало нищо интересно. Нали ви казах, няма да се разделя с тях, професоре. Нищо особено, нали, най-обикновени писма за някакви дървета, и то до дете.