Обладаване

За разлика от много свои съвременници, сред които ще отбележим професор Габриеле Росети, бащата на поета прерафаелит, Аш винаги е твърдял, че Лаура на Петрарка и Дантевата Беатриче, а също Фиамета, Селваджа и другите обекти на платонична куртоазна любов са били истински, живи жени, целомъдрени, но обичани плътски преди смъртта им, а не алегории на италианската политика, управлението на църквата или дори душите на техните създатели. Петрарка видял Лаура дьо Сад в Авиньон през 1327 г. и на мига се влюбил в нея, като продължил да я обича непоколебимо въпреки верността й към Юг дьо Сад. Аш с негодувание пише на Ръскин, че само който не разбира поетичното въображение и природата на любовта, може да допусне, че те могат да се откъснат в такава абстрактна алегория и в действителност не могат да възникнат от „човешката топлота на въплъщението на нечия душа в цялата й чистота и смъртна жизненост“. Неговата собствена поезия, добавя той, започва и свършва с „такива въплътени истини, такъв неповторим еднократен живот“.

Като имаме предвид симпатията му към обожанието на Петрарка, не е изненадващо, че така предано изчаква да мине онова, което бихме могли да наречем християнските скрупули или капризи на Елън Бест и нейния баща. В ранните дни на запознанството им Елън е извисена и набожна млада девойка с крехка и деликатна красота, ако вярваме на семейството й и на самия Аш. Както показах, притесненията на дякона дали Аш е способен да издържа съпругата си, имат известно основание и намират подкрепа в личните и съвсем реални религиозни притеснения на Елън около съмнителните тенденции в „Рагнарьок“. Оцелелите писма от тяхното ухажване — за жалост твърде малко, несъмнено благодарение на услужливите грижи на сестра й Пейшънс след смъртта й — подсказват, че тя не е флиртувала с него и въпреки всичко не е изпитвала дълбоки чувства. Ала по времето, когато приема ръката на Аш, вече е била в затруднителното положение да наблюдава изгодния и щастлив брак на по-малките си сестри — Пейшънс и Фейт, докато тя самата оставала стара мома.

Всичко това повдига въпроса за чувствата на пламенния и влюбен поет, вече трийсетгодишен, към невинната му невеста, вече не млада девойка, а зряла, трийсет и две годишна леля, предано любяща своите племенници и племеннички. Дали и той е бил невинен като нея? Как е издържал, подозрително пита съзнанието на XXI в., лишенията на дългото очакване? Добре известно е, че много изтъкнати викторианци са се обръщали в двуличието си за утеха към шумните същества на викторианския подземен свят — изрисуваните шегаджийки и изкусителки, които вдигали такава врява и били такава напаст на „Пикадили“, изгубените шивачки, цветарки и паднали жени, които умирали под арките, просели от Мейхю8 или ако имали късмет, били спасявани от Анджела Бърдет-Кутс и Чарлз Дикенс. За викторианска поезия стиховете на Аш разкриват големи познания за сексуалните нрави и изобщо за чувственото. Ренесансовите му благородници са убедителни мъже от плът и кръв, неговият Рубенс е познавач на плътната човешка форма, а разказвачът в поемите за Ембла е колкото идеален, толкова и истински любовник. Можел ли е такъв мъж да остане щастлив с чисто платонично желание? Дали превзетата деликатност на Елън, вече малко прецъфтяла, е криела неочаквано пламенен отклик? Може би. Няма следи за никаква лудория на Рандолф преди това, още по-малко след това — доколкото можем да съдим, той винаги е бил prieux chevalier, благочестив рицар. Какво са виждали двамата един в друг, сами и потънали в себе си, когато ръцете му обхванали уютната й талия и я повдигнали на каменистия й трон? Дали са станали след блажена нощ? Елън пише у дома, че съпругът й е „изтънчено грижовен във всичко“, което можем да тълкуваме, както решим.

Има и друго обяснение, към което лично аз клоня. То зависи от две могъщи и днес еднакво отхвърлени от модата сили — идеализацията на куртоазните поети, за която стана дума, и теорията за сублимацията, развита от Зигмунд Фройд. Аритметиката е много проста — в годините на ухажването Рандолф Хенри Аш пише 28 369 поетични стиха, в това число един епос в 12 книги, 35 драматични монолога за историята от най-смътните й начала до съвременните теологични и геологични спорове, 125 стихотворения и три пиеси в стихове — „Кромуел“, „Вартоломеевата нощ“ и „Касандра“, поставена без успех на „Друри Лейн“. Работи всеотдайно, до среднощ. Бил е щастлив, защото е виждал в своята Елън извор на чистота, образ на момичешка грация, чиито гърди вдишват въздух, неизмеримо по-изчистен от потъналите в кръв и прегазени от чумата сцени в неговото въображение, разхвърляните кревати на Борджиите или „сярната кал на угасената земя“ в „Рагнарьок“. Не го е навестявало усещането, че това целомъдрено очакване, тази дейна самота го прави по-малко мъж. Бил се е зарекъл да работи, да я спечели и наистина успява. Ако по-късните му стихотворения — като „Запечатаният извор“ и „Изрисуваната дама“, чийто красив образ е замръзнал завинаги на платното и избледнява от лицето й, — ако тези по-късни стихотворения загатват, че по-късно Рандолф е започнал да пресмята какво му е струвало това дълго чиракуване в любовта, това не опровергава тезата ми. Нито въпросните стихотворения ни помагат да си представим чувствата на младоженците в онзи слънчев ден пред тъмната пещера с извора на Воклюз.