Мортимър Кропър се качи в приятния си апартамент и още веднъж прочете пресниманите писма. Обади се по телефона на Беатрис Нест. Гласът й бе като плътна вълна; първо отклони поканата както винаги, издигайки стена от трескави и мудни полувъзражения, след което както винаги се съгласи. Беше се научил, че при госпожица Нест ласкателствата не даваха добри резултати, но резултатите бяха налице, успееше ли да я накара да се почувства виновна.
„Набелязал съм един-два съвсем конкретни въпроса, на които само вие можете да отговорите… Запазил съм ги специално за вас… всеки друг момент е крайно неудобен, но, естествено, ще сменя другите си ангажименти, за да се съобразя с вас… скъпа Беатрис, ако не можете да дойдете, ще бъда принуден да уредя нещо друго, нямам ни най-малко желание да ви причинявам неудобства, щом сте толкова заета…“ Отне му доста време. А не би трябвало, тъй като изходът беше предизвестен.
Отвори заключеното куфарче, прибра писмата на Рандолф Аш до кръщелницата му, или по-скоро — откраднатите им копия, и извади другите снимки, от които притежаваше голяма и разнообразна колекция, доколкото бе възможно да се разнообрази в плътта, в тона, в ъгъла или в някоя заснета отблизо подробност една по същество толкова проста дейност, толкова просто занимание. И той имаше собствени начини да сублимира.
7
Когато мислеха за Беатрис Нест — а това се случваше на малцина, и то не особено често, — хората виждаха във въображението си външното й присъствие, а не вътрешния й живот. Тя бе неопровержимо солидна и въпреки това аморфна жена с пространна и обилна плът, с уседнал набухнал ханш и масивна гръд, над която се разливаше ведро очертано лице, увенчано с нещо като ангорска шапка или гъсто чиле прежда от студено накъдрена бяла коса, навита и тикната на кок, от който на всички страни се разпиляваха блуждаещи кичури. Ако се замислеха по-сериозно, малцината, които я познаваха — Кропър, Блекадър, Роланд, лорд Аш, — биха могли да добавят някаква метафорична идентичност. Както вече стана дума, Кропър мислеше за нея като за опърничавата бяла овца на Луис Карол. Когато беше в лошо настроение, Блекадър мислеше за нея като за някой от онези разплути бели паяци, обезцветени от тъмното, които опипват нишките на капана си от леговището в центъра на мрежата. Феминистките, които от време на време се опитваха да се доберат до дневника, я възприемаха като някакъв октопод пазител, океански Фафнир9, свил се сънено край струпаното си съкровище, изпускащ мътни завеси мастилен или воднист дим, за да прикрие местоположението си. Едно време имаше и такива, които познаваха Беатрис — най-вече и вероятно единствено професор Бенгт Бенгтсон. Тя беше негова студентка в Лондон от 1938 до 1941 г., смутно време, когато студентите от мъжки пол станаха войници, навсякъде валяха бомби и храната не достигаше. По това време някои жени изживяха неочаквана фриволност и свобода. Беатрис изживя професор Бенгтсон. Той ръководеше английския факултет в колежа „Принц Албърт“. Основната любов в живота му бяха Едите и митологията на северните народи. Беатрис учеше именно това. Изучаваше филология, староанглийски, руни, средновековен латински. Четеше стиховете на Мейсфийлд, Кристина Росети и Де ла Мар. Бенгтсон каза, че трябва да прочете „Рагнарьок“ — Р. Х. Аш не бил посредствен учен за времето си и се смятал за предшественик на съвременната поезия. Бенгтсон беше висок, отпуснат, с брада; имаше свирепи очи и повече душевна енергия, отколкото можеше да изразходва, за да обучава млади дами в тънкостите на северните езикови корени. Той обаче не насочваше въпросната енергия към душите, още по-малко към телата на младите дами, а ежедневно злоупотребяваше с нея в бара на „Аръндъл Армс“ в компанията на равните нему. Сутрин беше блед като кост и лицето му лъщеше под русия перчем. Следобед почервеняваше, започваше да заваля и в задушния му кабинет се разнасяше дъх на бира. Беатрис прочете „Рагнарьок“ и „Аск към Ембла“. Защити с отличие и се влюби в Рандолф Хенри Аш. Едно време подобна любов не беше нещо необикновено. „Има поети, написа Беатрис на държавния си изпит, чиято любовна лирика сякаш няма за цел нито да възхвалява, нито да вини някаква далечна дама, а представлява истински разговор между мъжете и жените. Такъв е Джон Дън, макар че в определени настроения очерня целия женски пол. Такъв е можел да бъде Мередит, ако бе случил на по-щастливи обстоятелства. Един кратък опит да се замислим за други «любовни» поети, които очакват равностойна на тяхната интелигентност, със сигурност ни убеждава в изключителното превъзходство на Рандолф Хенри Аш, чиито поеми от цикъла «Аск към Ембла» изобразяват всеки етап на интимност, противопоставяне и разрив в общуването, но неизменно убеждават читателя в напълно реалното мислещо и чувстващо присъствие на тази, за която са написани.“
9
В северната митология — джудже, което пада под проклятието на Златния пръстен на Андвари и се превръща в зъл и алчен демон — бел.ред.