И все пак — бихме ли могли да си представим този висш пример, тази върховна саможертва, ако не се бе случило наистина?
Бих могла да приведа като доказателство срещу Вас собствената Ви поема за Лазар, чието загадъчно и тайнствено заглавие ще трябва да ми разясните някой ден. „Déjà vu, или повторно видяно.“ Как да разбираме това? Двете с приятелката ми, с моята спътница, напоследък проявяваме интерес към психически явления, посетихме няколко местни сказки за необичайни състояния на съзнанието и проявления на духа, дори се престрашихме да участваме в сеанс, който проведе някоя си госпожа Лийс… та госпожа Лийс е уверена, че явленията déjà vu — при които човек е убеден, че преживяванията му в момента са само повторение на нещо, което е преживял преди, и то може би нееднократно — са доказателство за някаква кръгообразна природа на времето извън човека, за друг, паралелен свят, където нещата съществуват вечно без промяна или упадък. А добре засвидетелстваните явления на повторно видяното — дарбата на предвиждането, предсказателството или пророчеството, са друго потапяне в този вечно обновяващ се континуум. Ако приемем този възглед, поемата Ви сякаш намеква, че мъртвият Лазар влиза и излиза от вечността — „от едно време в друго“ както пишете в поемата, ако Ви разбирам правилно, и сега вижда времето с очите на вечността. Това е заблуда, достойна за Вас, след като започвам да Ви опознавам по-добре — възкресеното му зрение за чудотворната природа на дребните късчета живот, тирето в жълтото око на козела, хлябът на тепсията и люспестите риби, които чакат да бъдат пъхнати в пещта, всичко това за Вас е същността на живота и само за смутения Ви разказвач взорът на оживелия мъртвец е безразличен, защото в действителност в неговите очи всичко има стойност, всичко…
Преди да се запозная с госпожа Лийс, възприемах Вашето повторно виждане по-общо, като предвестник на Второто пришествие, което очакваме — прашинките пясък ще бъдат пресети и преброени като космите на главите ни в очите на мъртвеца…
Във Вашата поема Синът Божи не говори. Ала римският писар, който разказва историята — преброителят, събирачът на дребни факти, нима той не изпитва удивление въпреки собствените си наклонности, въпреки прозаичните си умствени и чиновнически навици пред въздействието, което оказва присъствието на този човек върху малката общност вярващи, готови с усмивка да умрат за Него, готови да живеят в нищета… „за тебе всичко е едно“, учуден пише той, но ние не се учудваме, защото Той им е отворил вратата към вечността и те са зърнали струящата оттам светлина, която озарява самуните хляб и рибата, нима не е така?
Или съм твърде наивна? Бил ли е Той — така обичан, така отсъстващ, така жестоко мъртъв — просто човек?
Изобразили сте по най-драматичен начин любовта към Него, нуждата от утеха, която Той дава и която сега е изгубена за жените в дома на Лазар — вечно заетата Марта и ясновидката Мария, всяка съзнаваща посвоему какво е означавало присъствието Му, макар че Марта вижда в това благоприличието на дома, Мария го вижда като изгубената светлина, а Лазар вижда само онова, което зърва за миг…
Каква загадка! Ето че стигнах края на несръчната ми чирашка отсянка от майсторския Ви монолог… дали описах живостта на живата истина или само драматизация на вярата, на нуждата?
Ще ми обясните ли какво искате да кажете? И Вие ли сте като онзи апостол, на всички всичко? Къде — къде се залутах?
Кажете ми… че за Вас Той е жив.
И така, скъпа ми госпожице Ламот, за кол съм вързан. Няма де да бягам10 — макар че в други отношения достатъчно се различавам от Макбет. Най-напред изпитах облекчение, когато получих писмото Ви и видях, че присъдата не е отлъчване, след което, вече с по-ясен разсъдък, дълго го претеглях и въртях в ръцете си, да не би от вътре върху главата ми все пак да се изсипят огън и жупел.
А когато накрая го отворих, открих такова великодушие на духа, такава пламенна вяра и такова тънко разбиране на онова, което съм написал… не само съмнителното ми писмо, а и поемата за Лазар. Знаете за какво говоря, защото и Вие сте поетеса — човек иска да разкаже нещо и мимоходом си мисли: това е добър щрих, тази идея променя онази, дали няма да е прекалено очебийно за широката публика?… не са ли прекалено гъсти мазните върху очебийното, човек почти се отвращава от прекалено явния смисъл и после попада в ръцете на широката публика, която го обявява едновременно за твърде отявлено прост и твърде високопарно неразбираем… и става ясно единствено, че онова, което си се надявал да предадеш, се е изгубило в мъглява непроницаемост… и написаното бавно изгубва живота си в съзнанието на автора не по-малко, отколкото в съзнанието на читателите.
10
Уилям Шекспир. Макбет, пето действие, седма сцена, прев. Валери Петров. Всички цитати от Шекспир, за които не е изрично упоменато друго, са по изданието: Уилям Шекспир. Всички 37 пиеси и 154 сонета, прев. Валери Петров. София, Труд, 2010 — бел.ред.