Другите членове на домакинството — прислужничката Джейн, кутрето Трей и канарчето монсеньор Дорато, не могат да помогнат. Джейн е непохватна болногледачка, макар че е старателна, а Трей само се влачи и ни гледа — не състрадателно, а укоризнено, защото не го придружаваме в парка и не му хвърляме интересни пръчки.
Така че това писмо няма да бъде дълго.
Така добре ми се отразява, че ми пишете за Мелюзина — сякаш вече е решено и само очаква да бъде завършена. Ще Ви разкажа как се роди това намерение, далеч в мъглявините на времето, когато бях дете, седнало на коляното на скъпия ми баща, а той съставяше своите „Френски митове“ — голямото му начинание, за което имах само най-бегла представа и някакви безумни догадки… не знаех какво би могло да е това, неговият голям труд, magnum opus, както го наричаше на шега, но знаех, че моят татко разказва по-хубави приказки от всеки друг баща или майка, или бавачка, които човек би могъл да си представи. Той имаше навик да ми говори през част от времето, когато го обземеше пристъп на разказвачество, сякаш той самият бе Старият моряк (отрано мой любим познайник благодарение на него), но през част от времето ми говореше, сякаш бях негов побратим, с когото заедно се труди на полето, негов побратим учен, ерудиран и любознателен — говореше на три-четири езика, тъй като мислеше на френски, на английски, на латински и, разбира се, на бретонски. (Не обичаше да мисли на немски по причини, които ще поясня, макар че можеше и го правеше, възникнеше ли случай.) Разказваше ми приказката за Мелюзина, при това много често, защото, казваше той, самото съществуване на истинска френска митология било съмнително, но ако изобщо би било възможно да се издири такова нещо, то феята Мелюзина безспорно би била една от най-видните й и ярки звезди. Скъпият ми баща се надяваше да направи за французите онова, което Братя Грим направиха за немците — да разкаже истинската предистория на народността чрез свидетелствата на народната приказка и легендата, да открие най-старите ни мисли също както барон Кювие слепи изчезналия мегатерий от няколко показателни кости и хипотетични сухожилия с помощта на собствените си способности и умозаключения. Ала докато Германия и Скандинавия притежават онези богати митове и легенди, от които сте почерпали Вашия „Рагнарьок“ то ние, французите, имаме само няколко местни демона и няколко рационални приказки за селски измамници — и въпроса за Бретан, който е също така въпросът за Британия, и друиди, на които скъпият ми баща наблягаше толкова много, менхири и долмени, но никакви джуджета и елфи, каквито имат даже англичаните. Ние имаме Dames Blanches, Fate Blanche — ще го преведа като бели дами, сред които баща ми казваше, че може да се причисли и Мелюзина в някои нейни аспекти, защото изглежда, че и тя предупреждава за смъртта.
Иска ми се да познавахте баща ми. Разговорът с него щеше да Ви достави удоволствие. Нямаше нещо, което да не знае в избраната от него област, и нищо от онова, което знаеше, не бе за него мъртво знание, всичко бе живо, сияйно и изпълнено със значение за живота ни. Лицето му бе винаги толкова тъжно — слабо, прорязано от бръчки, вечно бледо. Като навързвах онова, което казваше, мислех, че е тъжен, защото няма френски митове, но сега мисля, че беше тъжен, защото беше изгнаник и нямаше роден дом — той, чиято първа грижа бяха дарите и пенатите на домашното огнище.
Сестра ми Софи не проявяваше интерес към тези неща. Тя харесваше хубавите дреболии, които харесват жените, не беше читателка — дразнеше се, че живеем уединено, както се дразнеше и майка ми, която е предполагала, че всеки французин е вечно галантен светски мъж… или смятам, че е предполагала така, защото бракът им не беше сполучлив. Перото ме увлича, последните три нощи спах съвсем малко, ще решите, че мислите ми са се разпилели — как може да ми хрумне, че искате да слушате историята на живота ми вместо епоса ми за Мелюзина? Ала те се преплитат толкова много… и аз Ви вярвам.
Баща ми носеше — най-напред просто за четене, а после винаги — малки кръгли очила с железни рамки. Мисля за тези студени стъкълца като за най-дружелюбния, най-уютен и утешителен външен вид — зад тях очите му бяха подводни очи, тъжни, огромни и пълни със забулено дружелюбие. Исках да бъда негов amanuensis11 и за тази цел го убедих да ме научи на гръцки, латински, френски, бретонски и немски, което той направи на драго сърце — не с тази цел, а защото се гордееше колко бързо и гладко уча.
Достатъчно за баща ми. Напоследък печално ми липсва — мисля, че защото отлагам моя епос, и по други причини…