Отбележете си — не бива повече да пишете за интереса си към моите творби, сякаш е натрапничество. Изглежда, не си давате сметка, господин Аш, за огромните си познания за широкия свят, който не посещавам често, и за обичайния отговор, който срещат произведенията на женското перо — особено в случаи като моя, когато дори самите произведения са хипотетични. Можем да се надяваме най-много на някое „о, притежавате отличен стил“ — като за жена. А после се зареждат теми, за които не можем да пишем, неща, които не можем да познаваме. Казвам само, че сигурно наистина има някаква същностна разлика между кръгозора и способностите на мъжете и собственото ни ограничено съзнание, или може би по-слабо възприятие. Ала също толкова непоколебимо твърдя, че днес всички тези ограничения се прокарват неправилно. Ние не сме просто свещници за добродетелни мисли, просто бокали, изпълнени с чистота — ние мислим и чувстваме, да, и четем, което явно не Ви шокира в нас… в мен, макар че крия от мнозина доколко навътре познавам, макар и косвено, човешките волности. Ако има някаква причина да упорствам с тази кореспонденция, тя е именно защото не си давате сметка — наистина или престорено — за нещата, на които уж трябва да е способна една жена. За мен това е като мощен храст със здрави корени в ръката на човек, литнал в пропастта — тук мога да се хвана, тук мога да се задържа…
Ще Ви разкажа една приказка — не, няма, непоносимо е да мисля за това и въпреки това ще Ви я разкажа като жест на доверие към Вас.
Изпратих някои от по-кратките си стихотворения — малък свитък, трепетно подбран — на един голям поет, когото няма да назова, не мога да напиша името му, с въпроса поезия ли е това? Имам ли глас? Отговори ми с учтива бързина, че са приятни нещица, не съвсем обикновени и невинаги добре обуздани с подобаващо чувство на приличие, но би ме насърчил умерено, доколкото това би могло достатъчно да поддържа интереса ми към живота, докато не поема — цитирам думите му дословно — „по-сладки и по-тежки отговорности“. Кажете, господин Аш, как би могла тази присъда да пробуди в мен желание за такива неща — как? Вие разбрахте моя израз за живота на езика. Вие разбирате, само трима души в живота ми, само трима прозряха, че потребността да пиша думи върху листа, онова, което виждам, но и самите думи, най-вече думите — думите са целият ми живот, целият ми живот… тази потребност е като потребността на тарантулата, понесла пред себе си огромно кълбо коприна, която е длъжна да изпреде — коприната е животът й, домът й, нейната сигурност, нейната храна и вода; и ако я нападнат или разкъсат, какво друго й остава, освен да изпреде още, да започне отначало, да я съшие пак — ще кажете, че е търпелива, така е, но може също да бъде свирепа, такава е природата й, трябва да продължи или да умре, защото иначе ще се пръсне — разбирате ли?
Не мога да пиша повече. Сърцето ми прелива — споделих прекалено много и ако отново прегледам тези листове, куражът ми ще ме напусне, затова ще ги изпратя така, без да поправям нищо, и нека всичките им несъвършенства тежат на главата им — Бог да Ви благослови и да Ви пази.
Кристабел Ламот
Скъпа приятелко,
Мога да се нарека Ваш приятел, нали? Тъй като през последните два-три месеца истинските ми мисли прекарват повече време с Вас, отколкото с когото и да било другиго, а където са мислите ми, там съм и аз, такава е истината — макар също като глогината да съм само присъствие на прага, както ми бе наредено. Бързам да Ви пиша не в отговор на последното Ви изключително щедро писмо, а за да споделя едно странно видение, преди да изчезне. Отговор заслужавате и ще получите — но сега трябва да Ви разкажа, преди да изгубя кураж. Любопитна ли сте? Надявам се!
Първо трябва да Ви призная, че видението ме споходи, докато яздехме през Ричмънд Парк. Защо трябва да го признавам? Не може ли един поет и джентълмен да поязди с приятели, където пожелае? Поканиха ме да се разтъпчем в парка и ме обзе неясно безпокойство, сякаш над гористите му дъбрави и зелените морави тегнеше неизречена забрана, стаена в плетовете на бодливата дива роза — както над Вашия дом, както над Шалот12 за рицарите, над заспалата гора в приказката. В приказките обаче, както знаете, забраните се налагат единствено за да не бъдат спазени — трябва да не бъдат спазени, пример за което виждаме и в собствената Ви „Мелюзина“ с поразително злочестата участ, сполетяла непокорния рицар. Нищо чудно изобщо да не бях припарил в парка, ако не усещах отчетливо искрящия блясък на залостеното и забраненото. Ала като добре възпитан господин от XIX в. съм длъжен да добавя и друго — чувството, че нямам право да се помайвам край повета, розите или бухналото майско дърво, както свободно и небрежно можех да сторя, защото тротоарите са на всички. Няма да разменя въображаемата розова беседка за действителността, докато не бъда поканен, а това може никога да не стане. И така, яздех отсам палисадата на парка, мислех си за онези, които живеят тъй близо до железните му порти, и на всеки ъгъл си представях, че мога да зърна полупознат шал или боне, които изчезват от погледа като някоя от Вашите бели дами… изпитвайки леко раздразнение към добрия квакер, чиито закърнели земни добродетели вдъхват много по-голямо доверие от поетичната нравственост на Р. Х. Аш…