Съществото бе малка млечнобяла хрътка с източена дребна глава и интелигентни черни очи. Бе легнала в езерото, или полегнала е по-точната дума, защото приличаше на полегналия сфинкс, разполовен от повърхността на водата: тънката й черта близваше раменете и бедрата на хрътката, а крайниците й сияеха отдолу, плувнали в зелено и кехлибар. Бе изпънала деликатните си предни крака, увила изящната си опашка около тялото. Беше съвършено неподвижна, сякаш издялана от мрамор, и остана така не броени минути, а доста по-дълго.
Около врата й имаше сребърна верига с кръгли сребърни чанове — не ситните звънки звънчета, а големи звънци като гъши или пачи яйца.
Спрях с коня и се взрях в съществото. А то, застинало като камък, на свой ред се взря в нас с привично уверен и някак заповеден поглед.
За няколко мига изобщо не можех да реша дали видението е истинско, или халюцинирам…, или Бог знае какво? От друго време ли идваше? Лежеше пред нас напълно невероятно, наполовина във водата, същински Canis aquaticus13, въздигащ се воден дух… или земен дух, потънал наполовина под водата.
Не можех да продължа, нито да го накарам да отстъпи, да се премести или да изчезне, дори животът ми да зависеше от това. Аз се взирах в него, то се взираше в мен. Виждаше ми се като вкаменено стихотворение и се сетих за Вас и за Вашето кученце, и за Вашите неземни твари, които бродят по белия свят. Сетих се и за няколко произведения на сър Томас Уайът, предимно ловни стихове, където обаче ловните същества са обитатели на двореца. Noli me tangere14, горделиво сякаш казваше звярът, и действително не можех да пристъпя към него, нито го сторих, а доколкото ми беше по силите, се върнах във времето при светлината на деня и часовника на ежедневните брътвежи.
След като го описах, може да Ви се стори незначително — на Вас или на всеки друг, който го прочете. Ала наистина беше там. Беше знак. Представих си Елизабет в дните на младостта й, когато е излизала на лов в същия този парк със същите дребни хрътки, дева ловджийка, неумолима Артемида, и ми се стори, че зървам белотата на ожесточеното й лице и пръсналите се кошути. (Минах покрай добре охранените им посестрими — пасяха с немалко задоволство или ме гледаха като статуи, душейки миризмата от преминаването ми.) Знаете ли, че след като минела през някой чифлик, Прокълнатата ловна дружина понякога оставяла в огнището кутре, което се плашело от правилното заклинание, но иначе оставало цяла година и се хранело от запасите на домакинството до завръщането на ловците?
Няма да пиша повече за това. Изкарах се достатъчно голям глупак и поставих достойнството си изцяло във Вашите ръце със същата вяра, която Вие показахте към мен в последното Ви незабравимо писмо, а то, както споменах още в началото, ще получи своя отговор.
Споделете какво мислите за моето привидение…
По „Свамердам“ остават последни щрихи. Бил е човек с изкривен ум, изгубена душа, презиран и отхвърлен като много велики мъже, а житейският му път почти до съвършенство съвпада с големите теми, вълнували, не, по-скоро обсебили, природата му. Замислете се, приятелко, за разнородния, многолик и безконечно разтеглив човешки дух, способен в един и същ миг да населява задушен холандски кабинет, пълен с екзотични екземпляри, да прави дисекция на микроскопично сърчице, да съзерцава призрачна водна хрътка сред листака, озарен от яркото английско слънце, да крачи в Галилея, замислен заедно с Ренан за криновете на онези поля, и непростимо да наднича с фантазията си в тайните на незърваната стая, където сте склонили глава над белия лист и се усмихвате над работата си… защото работата над „Мелюзина“ вече е започнала и рицарят идва за срещата до Извора на жаждата…
Скъпи приятелю,
Наричам Ви така за първи и последен път. Хвърлихме се надолу по стръмното, поне аз се хвърлих там, където можехме да се спуснем по-зорко или въобще да не стигаме. Напомнено ми беше, че продължаващите разговори с Вас крият опасности. Боя се, че с тези думи не проявявам деликатност, наистина не виждам добър изход и не Ви укорявам за нищо, нито себе си, освен за едно недискретно признание — и то какво? — че съм обичала баща си и възнамерявам да пиша епическо произведение?
Ала светът няма да погледне с добро око на такива писма между жена като мен, живееща в споделено уединение, и мъж, пък бил той и велик и мъдър поет…
Намират се хора, които се тревожат какво ще каже светът… или съпругата му. Намират се хора, засегнати от лошото му мнение. Беше ми изтъкнато — напълно основателно, че ако държа на свободата си да живея така, както досега, и сама да се грижа за делата си, и да се посветя на работата си, трябва с още по-голяма предпазливост и в достатъчна степен да запазя доброто си име пред света и съпругата му, за да избегна лошото му мнение и произтичащите от това дребнави ограничения върху свободата, с която се придвижвам.
14
Не ме докосвай (лат.) — бел.прев.] Изразът се появява в едно стихотворение на споменатия Томас Уайът — бел.ред.