Дълго време след това Старк стреляше само по мишени. Репутацията му стана толкова авторитетна, че той започна да се крие зад нея. Старк Бързото оръжие бе висок един и деветдесет и шест, през дясното му око преминаваше белег от нож, бе зъл като бесен глиган, пиеше уиски и никога не ядеше, обичаше повече да бие жените, отколкото да ги люби, и ги любеше, след като ги бе пребил почти до смърт. Старк започна да казва, че името му е Матю и никой не го разпознаваше. Търсеха човек много по-едър и по-зъл.
Минаха две години, преди Старк да срещне шестия мъртъв мъж. Беше сводник в Ел Пасо, който не искаше да пуска момичетата. След него Старк не се сети за мъртвите мъже близо година. Дори спря да стреля по мишени. Беше щастлив и си въобразяваше, че оттук насетне винаги ще бъде щастлив. Грешеше. Сбогува се с Мери Ан и другите две момичета и отиде да търси мъртъвци седем, осем, девет и десет.
Намери седмия мъртвец, след като язди четири дни северно от мексиканската граница, в една прашна дупка с претенциозното име „Ла Сиудад де лос Анхелес“13. Нямаше нищо общо с представата за град, а ако някакви ангели го бяха нарекли дом, тези божествени същества бяха изключително добре маскирани. Преди да умре, седмият мъж каза на Старк, че другите са препуснали на север с планове да се качат на транстихоокеански кораб. Информира също Старк не защото мразеше бившите си другари или защото умираше от пулсираща дупка в стомаха, или защото искаше да изкупи вината си за всяка болка, която може да е причинил на невинни хора. Сподели онова, което знаеше, защото Старк го бе прострелял в двете колена, след като го улучи в стомаха и му бе обещал, че следващият изстрел ще е в слабините.
Осмият мъртъв мъж се бе опитал да избяга от бар в Сакраменто и Старк пусна един куршум 44-ти калибър отзад във врата и отнесе главата му.
Деветият мъртъв мъж хвана Старк неподготвен. Чакаше го зад вратата в хотелска стая в Сан Франциско. За Старк бе загадка, която не намери време да разреши, как двеста и трийсет килограмов мъж се бе скрил зад вратата. Изскочи и нанесе удар с нож, като едва не вкара почти цялото двайсетсантиметрово острие в гърба на Старк. Пистолетът на Старк 44-ти калибър изскочи от ръката му и затова той прибегна до 22-калибровия револвер и изстреля пет куршума в деветия мъртъв мъж. Той продължаваше да го напада, а ножът проблясваше пред погледа му. Старк размаха револвера като чук, имаше късмет и удари силно в слепоочието деветия мъртъв мъж.
Десетият мъртъв мъж беше единият от двама души. Той бе човекът, който взе кораб до Япония като мисионер на „Правдивото слово“ година по-рано. Ако не беше той, Старк щеше да бъде десетият мъртъв мъж.
Единият от тях трябваше да умре.
Монахът, когото наричаха Джимбо, се върна в манастира Мушиндо късно следобед. Сохаку чуваше щастливите гласове на децата доста преди да види когото и да било. Когато Джимбо си тръгваше, той винаги бе съпроводен от орляк деца от съседното село.
— Не си тръгвай, Джимбо!
— Да, не си отивай!
— Още е рано!
— За какво са ти тези билки? Няма да ги ядеш, нали?
— Баба ми каза, че можеш да вечеряш с нас, Джимбо. Не искаш ли? Не ти ли е омръзнала монашеската каша?
— Разкажи ни още една случка! Само една!
— Джимбо, разкажи ни как ангелите на Буда дошли от Чистата земя и ти показали Пътя!
— Джимбо! Джимбо! Джимбо! Джимбо!
Сохаку се усмихна. Последният глас бе на Горо, бавноразвиващия се син на местната селска идиотка. Бе едър, дори по-едър от Джимбо, който бе една глава по-висок и двайсет и пет килограма по-тежък от всеки друг мъж в провинция Ямакава. Преди Джимбо да дойде при тях, Горо стенеше, хленчеше, плачеше и крещеше, но не говореше. Сега в речника му имаше една дума и той я използваше постоянно.
— Джимбо! Джимбо!
— Спрете. — Джимбо бе стигнал портата. Той видя монасите въоръжени с бамбукови пръчки, да се разполагат около оръжейницата. Абат Сохаку бе седнал да медитира до барикадирания праг. — Прибирайте се вкъщи — разпореди се той на децата.
— Какво става?
— Нека видя, нека видя!
— Това е лудият, обзалагам се. Сигурно пак е откачил.
— Джимбо! Джимбо! Джимбо!