Шигеру вдигна глава. Долната му устна се отпусна от изненада. Защо Генджи му говореше така тривиално?
Генджи кимна, сякаш Шигеру му бе отговорил.
— Разбирам. А какво те накара да мислиш, че оръжията не са добре подсигурени.
— Господарю. — Само една дума успя да излезе от пресъхналото гърло на Шигеру.
— Добре свършена работа — продължи Генджи. — Твоята пламенност в защитата на оръжията е вдъхновяваща за всички нас. Сега, друго нещо. Както знаеш, падна ми се високата чест да поема управлението на нашата родова провинция. Всички други васали потвърдиха верността си към мен. А, ти, ще я потвърдиш ли сега или не?
Шигеру се обърна към присъстващите. Лицата им изразяваха същата изненада, както и неговото. Особено Сохаку гледаше, сякаш беше изпаднал в агонията на сърдечен пристъп.
Генджи се наведе напред. После заговори спокойно:
— Чичо, направи обичайното движение и можем да приключим.
Шигеру отново се поклони на рогозката. После вдигна глава и се протегна към мечовете си.
Всички присъстващи се изправиха на крака до един и като един се приведоха към него. С изключение на Генджи.
Гласът му издаваше гняв:
— Вие сте дошли тук да се следвате пътя на дзенбудизма, като се учите от старите майстори, да прочистите съзнанието си от заблуждения и да видите света такъв, какъвто е. И въпреки това сте неспокойни и скачате на крака като въшлясали отрепки. Какво сте правили през последната половин година? — Той не отклони поглед, докато те не заеха отново местата си.
Шигеру изтегли от пояса си мечовете, ножниците и всичко друго. Поклони се и вдигна оръжията над главата си, после се приближи на колене в подножието на възвишението. Това бе всичко, което можеше да предложи на своя господар. Не можеше да измисли какво да каже, затова не каза нищо.
— Благодаря ти — каза Генджи. Той взе мечовете и ги сложи вляво на възвишението. После се обърна надясно и взе други мечове. Шигеру ги позна веднага. Бяха дело на великия ковач на мечове Кунимицу в късния период Камакура17. Никой не бе ги носил от клането при Секигахара, когато бяха прибрани от ръцете на техния умиращ прародител Нагамаса.
— Очаква ни време на голяма опасност. — Генджи протегна мечовете към Шигеру с двете си ръце. — Всички кармични дългове ще бъдат изплатени. Ще застанеш ли до мен в предстоящите битки?
От дете ръцете на Шигеру не бяха треперили при допира с оръжие. Сега те трепереха, когато пое тотемните остриета.
— Да, господарю Генджи. — Шигеру вдигна високо мечовете на прародителите си и се поклони ниско.
Ужас вледени кръвта на Сохаку. Неговият господар току-що бе приел верността на човек, който със собствените си окървавени ръце бе довел техния древен род до ръба на унищожението. Убиецът на баща, съпруга и деца. Най-непредсказуемият, най-опасно непостоянният лунатик от всички японски провинции.
С едно необяснимо действие владетелят Генджи бе обрекъл себе си и всички свои последователи.
Емили седеше до леглото на Зефаная. Усещаше ръката му в дланите си студена и тежка. Освен това бе и по-твърда, отколкото преди час. Лицето му беше отпуснато и спокойно, като на спящо дете, но и сиво като каменен барелеф. Обгръщаха го парфюмирани чаршафи. В четирите ъгъла на стаята постоянно горяха пръчки от сандалово дърво. Те не намаляваха зловонието, което се носеше от разлагащата се плът. Вместо това от безполезното ароматизиране лошата миризма ставаше още по-тежка, по-наситена, по-задушаваща. Тя трепереше, беше на ръба да й прилошее и се бореше с жлъчния сок, който се надигаше в гърлото й.
— Имах видение — промълви Кромуел. Той вече не чувстваше болка. Всъщност той вече изобщо не усещаше тялото си. Сетивата му бяха намалени от пет на две. Виждаше надвесена над себе си Емили, от нея струеше светлина. Косата й блестеше като изтъкана от злато и образуваше нимб около съвършеното й лице. Той чу гръмотевичния грохот на наближаващата ангелска войска.
— Ти си благословен, Зефаная — Емили му се усмихна. Ако тази мисъл щеше да му донесе успокоение, тя се радваше за него. Предишната нощ бе крещял в неизразима агония. Обзелото го спокойствие бе промяна, очаквана с надежда.
— Ангелите не са като нас — говореше Кромуел, — те са по-красиви от хората и имат бели криле. Не, изобщо не. Те са невероятни. По-ярки от слънцето. Експлозивни. Оглушаващи. — Най-сетне думите на Откровението на свети Йоан му се проясниха. — С огън, дим и сяра. И както е написано, тъй ще бъде. Убийства, черна магия, блудство, кражби. Това място е прокълнато с тях. Когато ангелите дойдат, справедливостта ще бъде въздигната, а неразкаялите се бъдат изгорени, разкъсани, погребани.