— Курва — нарече я Боб.
— Обичам те — твърдеше Марк.
— Не издавай и звук — припомни й Алън.
Вратата се отвори широко и стаята се изпълни със светлина. Ококорените очи на мисис Партън загоряха по-ярко от фенера, който носеше.
— Ние не сме виновни — оправда се Боб.
— Излизайте — просъска мисис Партън.
Трите прегърбени момчета отстъпиха на разстояние от нея, докато излизаха от стаята.
Когато те вече бяха напуснали, мисис Партън пристъпи към леглото. Тя зашлеви Емили толкова силно, че ушите й писнаха, а всичко пред очите й стана бяло. Възрастната жена се обърна и излезе, без да каже нито дума.
На другия ден мистър Партън се върна от пътуване до Олбъни. През следващата седмица Емили бе изпратена в енорийско училище в Рочестър с парите от продажбата на семейната ферма. Никой не идваше да я посещава. През празниците тя единствена от съученичките си оставаше в училището. Рядко напускаше територията на учебното заведение. На екскурзиите правеше всичко възможно да остане незабелязана в групата. Въпреки това бе невъзможно да избегне мъжките погледи. Виждаше ги как я гледат с онзи поглед. Погледът на баща й. Погледът на момчетата Партън. Погледите на мъжете я сграбчваха.
Веднъж по време на посещение в музей от училище към нея се приближи млад мъж. Беше много вежлив. Поклони се и рече:
— Мога ли да кажа, мис, че сте по-красива от което и да било съкровище в тези колекции. — Изглеждаше изненадан, когато тя избяга. Тя знаеше какво е това. Вината не бе негова. Не бе ничия друга. Вината бе нейна. Във външния й вид имаше нещо, което премахваше задръжките у мъжете.
Дали бе наистина красота, както винаги твърдяха? Мери Елън бе по-красива от нея. Всички момичета бяха на това мнение. Мъжете също я смятаха за красива и й обръщаха голямо внимание. Освен в случаите, когато присъстваше и Емили. Тогава гледаха само нея.
Мери Елън не обичаше Емили. Нямаше момиче, което да я обича. Ако не беше директорът мистър Кромуел, животът й в училището би бил много тежък. Той я защитаваше с властта на авторитетната си личност и думите на пророците.
— „Защо да се допуска да расте злото във вреда на царете?“18 — говореше той и страховитите му очи изпъкваха още повече.
— Амин — отговаряха в хор момичетата.
— „Тогава вълк ще живее заедно с агне“19… „и лъвът ще яде слама като вола“20.
— Амин.
— „Да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“21
— Амин.
— Мери Елън.
— Да, господине?
— Не те чух.
— Казах „амин“, господине.
— Чух те с ушите, но не и със сърцето си. Кажи го с душата си, момиче. Искрено изреченото слово е твоето спасение! А промърморено като нещо празно, те обрича на вечно проклятие! — Гласът му ставаше все по-силен и по-силен, вените на челото и врата му изпъкваха, а ръцете му се размахваха като криле на ангел на отмъщението. — Мери Елън, кажи „амин“!
— Амин, господине! Амин!
— „Нали Той, който е създал мене в утробата, е създал и него и еднакво ни е образувал в утробата?“22
— Амин! — отговаряха момичетата и гласовете им ставаха все по-френетични.
— „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови — Негов народ и овци от Неговото паство.“23
— Амин!
— „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно.“24
— Амин!
Мистър Кромуел никога не заставаше твърде близо до нея. Никога не се опитваше да я докосва. Никога не й казваше, че е красива. Никога не я гледаше както другите мъже. Очите и вените му изпъкваха по същия начин, както когато мислеше за думите на пророците. Той бе единственият мъж, комуто вярваше, защото бе единственият мъж, който не я желаеше.
Онзи ден в музея мистър Кромуел бе човекът, който дойде да я търси, след като тя избяга заради комплимента на красивия непознат. Намери я свита в един ъгъл сред експонати от някаква далечна азиатска държава.
— Ставай, дете, ставай.
Той не се опита да я изправи. Когато тя не успя да стане веднага, той се загледа в изложбата.
— Япония — каза Кромуел. — Езическа страна на убийци, идолопоклонници, содомити. — Тонът в гласа му я изненада. Въпреки че думите му бяха тежки, той ги изговаряше по-скоро с обич, отколкото осъдително. — Узрели са за покръстване, Емили, готови са да чуят „Правдивото слово“, знам, че е така. Ще разпространя името Господне; ще припиша твоето величие на Господ. — Той погледна надолу, чакаше отговор.