Емили разочарована чу, че стъпките от ботушите на брат Матю утихват. Мислеше си, че той ще й направи компания. Разговорът със Зефаная бе прекъсван от продължителни периоди на тишина, тъй като той заспиваше и после се събуждаше. Когато беше в безсъзнание, както сега, нищо не можеше да я разсее от мисълта за безнадеждността на ситуацията. Това бе мъжът, който щеше да бъде неин съпруг. Тя бе тук заради него — в тази непозната страна, която по чудо, благословено показваше непрекъснато признаци, че това ще е мястото на нейното освобождение, за което се бе молила така усърдно. През петте дни, прекарани в този дворец, нито един мъж не я бе погледнал с този поглед, от който тя се страхуваше. На всяко лице, което имаше някакъв израз, мъжко или женско, виждаше единствено презрение, съжаление, отвращение. Точно това й бе обещал Зефаная. Те я намираха за отвратителна.
Ала тя бе намерила сигурността само за да я изгуби. Когато Зефаная си отидеше от този свят, тя също трябваше да си тръгне. Обратно за Америка.
Перспективата я ужасяваше. След пристигането си — тя не мислеше за там като за дом, в който да се завърне — нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне в мисията в Сан Франциско. През последните седмици, преди да отпътуват, положението й там стана изключително рисковано. Десетима нови мисионери пристигнаха от Бостън, за да се приготвят за пътуване в Китай. Неколцина от тях проявиха огромен интерес към нея. Отначало се поддържаше вежливо отношение. Но не за дълго. Неизменно ставаше така. Накрая лицата им ставаха лакоми при всеки поглед към нея, а очите им започваха да шарят твърде свободно по тялото й. Отново я побутваха, докосваха или притискаха в коридорите, в трапезарията, на път към църквата или по обратния път. Нито строгите принципи на „Правдивото слово“, нито годежът й със Зефаная, нито постоянно демонстрираната студенина към тях беше достатъчна защита. Поне не за дълго. Рано или късно, каквито и задръжки да имаха, те щяха да паднат. Виждаше го в очите им.
Зефаная въздъхна насън. Тя взе ръката му в своята и я стисна нежно. Усмивката, с която го дари, задържа сълзите в очите й.
— Бъди благословен, Зефаная. Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да стори повече.
6
Смъртта на владетеля Генджи
Тази година владетелят Шайо замръзна в ледените зимни води; клон, обсипан с пролетни цветове, удари фатално неговия приемник владетеля Риото; следващият наследник — владетелят Моритаке, бе поразен от лятна гръмотевица. После господар на провинция стана Косеки. Той каза:
— Не мога да се боря с капризите на природата.
По време на ранните есенни дъждове той екзекутира всички телохранители, изпрати всички наложници в манастир, забрани готвенето, ожени се за дъщерята на коняря и обяви война на шогуна.
Владетелят Косеки управлява трийсет и осем години.
Аргументите и притесненията на Сохаку бяха отхвърлени. Когато Генджи го помоли да остане насаме с Шигеру в колибата за медитация на абата, Сохаку каза само:
— Господарю — поклони се и се оттегли. Неизбежността на бедата му даваше вътрешен покой, който шестте месеца практикуване на дзенбудизма така и не му донесоха. На място, където поколения монаси бяха постигали сатори27, момче дилетант и маниак убиец решаваха бъдещето на рода Окумичи. Може би и двамата щяха да излязат живи. Може би не. Едва ли имаше значение. Можеха да преживеят този и утрешния ден и деня след това. Но някой ден и Генджи, и Шигеру щяха да загинат. Нямаше да има друг изход. Не се знаеше единствено как ще умрат и кой ще извърши убийството.
Сохаку усети странен студ в костите си, докато се отдалечаваше от колибата за медитация. Това несъмнено бе сигнал за начало на простуда, вероятно сериозна. Възможността за това го накара да се усмихне. Каква по-добра телесна метафора на тази възмутително угнетяваща ситуация? Може би холерата, възобновяване на епидемията, която помете близките села преди няколко месеца. Не, нещо по-лошо. Бубонната чума? После си даде сметка какво е странното и защо то изсмукваше топлината от сърцевината на неговото същество.