— Не беше ли той чужденецът, когото чакахте, господарю?
— Не мисля. Онзи в момента е в двореца „Спокоен жерав“.
— Посрещнали сте още чужденци? — Сохаку се намръщи, неспособен да скрие раздразнението си.
— Напоследък политиката на покойния ни господар беше да предлага гостоприемството си на мисионери от Правдивото слово. Аз само продължавам делото му. — Генджи се обърна към Джимбо. — Затова сте тук, нали така?
— Да, господарю.
— Ще бъдем заедно с тях за кратко — рече Генджи. — Те дойдоха да помогнат за построяването на мисията. Но това ще е трудна задача. Вашите спътници загинаха, а от тримата, които дойдоха сега, вероятно само двама са още живи.
— Единият е болен ли, господарю?
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но той случайно бе поразен от куршум на убиец, предназначен за мен. Може би ви е приятел. Зефаная Кромуел.
— Не го познавам, господарю. Трябва да е пристигнал в Сан Франциско, след като аз съм отпътувал.
— Срамно е да стигнеш толкова далеч и да умреш от безсмислена смърт. Нужно ли ви е нещо, Джимбо?
— Не, господине. Абат Сохаку е заредил храма добре.
— Какво ще правите, когато пристигнат хората, с които преди сте принадлежали към една религия?
— Ще им помогна да изградят мисията — отвърна Джимбо. — Онези, които не могат да чуят думите на Буда, могат да чуят думите на Христос и да стигнат до същото спасение.
— Трезво разсъждение. Пожелавам ви всичко добро, Джимбо. Или предпочитате Джеймс? Или Етан?
— Името е просто име. Всяко върши същата работа като никакво.
Генджи се разсмя.
— Ако повече от нас се чувстваха по същия начин, историята на Япония нямаше да е толкова кървава, колкото е била. И ще бъде.
Генджи се изправи. Насъбралите се самураи се поклониха и останаха приведени, докато владетелят не напусна палатката, придружен от Шигеру, за да се подготви за заминаване.
Сохаку попита:
— Добре ли ще сте сам тук?
— Да, абате, добре ще бъда — отговори Джимбо. — А и невинаги ще бъда сам. Децата няма да го допуснат.
— Вече не съм абат — продължи Сохаку. — Сега ти си абат. Извършвай ритуалите. Поддържай графика за медитиране. Задоволявай духовните потребности на селяните от раждането до смъртта им, скърбите и празниците им. Можеш ли да направиш това?
— Да, господарю, мога.
— Тогава наистина е голямо щастие, че си сред нас, Джимбо, и си станал такъв, какъвто си. Иначе след смъртта на Дзенген и моето отпътуване този храм щеше да опустее. Никога не е хубаво да се изоставя храм. Винаги следва лоша карма.
Сохаку и Джимбо размениха поклони и командирът на кавалерията се изправи.
— Рецитирай вместо мен и сутрите29. Влизам в период на големи опасности и е по-вероятно да се проваля и да загина, отколкото да успея и да остана жив.
— И онези, които успяват, и онези, които се провалят, са обречени да умрат — отбеляза Джимбо. — Въпреки това всеки ден ще рецитирам сутри вместо теб.
— Много благодаря за тези правдиви думи — рече Сохаку. Той се поклони отново и тръгна.
Джимбо продължи да седи на мястото си. Изглежда, бе изпаднал в медитация, без да знае, защото следващата му съзнателна мисъл беше, че е сам и е обгърнат от пълна тъмнина. Крясъкът на самотна птица в нощта отмина край него.
Над него зимните звезди се движеха по небето в орбитите си.
Въпреки че вратите бяха отворени, за да допуснат да влезе въздух, зловонието продължаваше да изпълва стаята. Двете прислужници Ханако и Юкико седяха, без да помръднат, в края на помещението. Преди два дни бяха поискали разрешение да носят ароматизирани шалове през лицата си, но Сайки не им позволи.
— След като чужденката може да издържи, ще можете и вие. Ще бъдем засрамени, ако излезете по-слаби от нея.
— Да, господарю.
Но кога за последен път Сайки бе посетил този дишащ труп?
Ханако и Юкико наблюдаваха как чужденката разговаря с изпадналия в безсъзнание мъж. Тя седеше съвсем близо до източника на отвратителната миризма и не показваше никакви признаци на гадене. Дали трябваше да й се възхищават за самодисциплината, или да я съжаляват за отчаянието, което я бе обзело? Тя бе толкова отблъскваща, смятаха Ханако и Юкико, че трябва да се е отчаяла, защото никога не би могла да си намери друг съпруг. Кой би отрекъл, че страховете й са напълно основателни? Сигурно затова се бе вкопчила така силно в мъжа, който вече фактически бе мъртъв.