— Ами другият? — попита Ханако. — Няма ли той да й предложи, след като този умре?
— Не — отвърна Юкико. — Той не се заглежда по жени.
— Да не би да предпочита собствения си пол?
— Той не се заглежда също в мъже и момчета. Не и по този начин. Вярвам, че е истински монах на тяхната религия. Той търси само души, които да спасява, а не телесни удоволствия.
Другият погледна жената и умиращия мъж. Ханако не си спомняше да е виждала страст в очите му. Юкико бе права. Той бе отдаден на друга цел. След известно време той излезе, може би за да се моли или да изучава тяхната свещена книга.
Хейко коленичи до двете прислужници.
— Боже, боже. Тази миризма наистина е изпитание за решителността.
— Да, госпожо Хейко — призна Ханако. — Ужасна е.
— Би трябвало някой от нашите смели самураи да стои тук и да укрепва волята си — рече Хейко, — а всъщност са оставили сами едни слаби жени.
Двете прислужници скриха устата си с ръце и се закикотиха.
— Точно така — каза Юкико.
— Можете да тръгвате сега — рече им Хейко. — Върнете се в края на часа.
— Господарят Сайки ни поръча да останем — с неохота отбеляза Ханако.
— Ако ви се скара, кажете му, че аз съм ви помолила да си тръгнете, за да мога пълноценно да изпълня заповедите на владетеля Генджи да осигуря най-добра обстановка за чужденците.
— Да, госпожо Хейко. — Двете прислужници се поклониха с благодарност и се оттеглиха.
Хейко заключи сетивото си за миризма. Можеше да го направи, защото от дете бе обучавана да може да контролира баланса на сетивата си. Как се справя Емили, зачуди се тя. Поклони й се и зае съседния стол. Ако седнеше на самия му край, би могла да докосне пода с връхчетата на пръстите си.
— Как е той? — поинтересува се Хейко.
— Брат Матю смята, че по някое време днес Зефаная ще заспи и няма да се събуди повече.
— Съжалявам.
— Благодаря — отвърна Емили. — И аз съжалявам.
Кромуел отвори внезапно очи. Погледът му мина край Емили, през тавана на стаята и се зарея някъде далеч. Пое дълбоко дъх и се надигна леко от леглото.
— „И да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии.“30 — Блажена усмивка озари лицето му. — „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“31
— Амин — Емили се приведе напред, за да се опита да го успокои.
А стаята експлодира от нажежената до бяло светкавица и последвалия гръм.
Силата на взрива издигна Кромуел от леглото и го изхвърли през отделилия се от постройката покрив.
Както сам бе пророкувал, той не умря от огнестрелната рана.
— Сега изглежда напълно нормален — убедително твърдеше Таро.
— Три дни спокойно поведение не доказват нищо — не отстъпваше абат Сохаку. — Дори лудият човек е в състояние да се въздържа в продължение на три дни.
Малката група си пробиваше път през Йедо към двореца „Спокоен жерав“. Таро и Сохаку вървяха отзад. Хиде и Шимода водеха, а Генджи и Шигеру бяха в средата. Не носеха гербове, нито флагове, бяха прикрили лицата си с големи, приличащи на кошница шапки от тръстика. Според правилата на придвижването инкогнито това означаваше, че са неразпознаваеми, затова тълпата по улицата не бе длъжна да прекратява дейността си и да се просва на земята, както бе задължително при появата на велик владетел. Минувачите просто се покланяха както на обикновен самурай.
— Никога не съм го виждал толкова спокоен — рече Таро. — Може би присъствието на владетеля Генджи има лечебен ефект върху него.
— Не вярваш на тези истории, нали? — попита го Сохаку.
— На кои? — отговори с въпрос Таро. — Те са много.
Сохаку изсумтя.
— Че нашият господар имал магически сили. Способност да контролира мислите на другите.
— Може би не на всеки — не се отказваше Таро, — но погледни Шигеру. Не можеш да отречеш, че се е променил, откакто е с господаря Генджи.
— Три дни спокойствие не доказват нищо — рече отново Сохаку. Той отново погледна натам, където Генджи и Шигеру яздеха заедно, достатъчно отделени от останалите, за да могат да разговарят необезпокоявани. Сякаш имаше значение какво казват. Дрънканици, помисли си Сохаку, главно безсмислени дрънканици.